Концертът на Робин Гиб в София

На 25.10 имах удоволствието да участвам в концерта на Робин Гиб в НДК. Той изпя около 20 от най-големите хитове на Bee Gees. Беше много приятно, забавлявахме се много! Направи ми впечатление, че е много слаб. Видимо изглеждаше в много добра форма. Според мен гласът му също беше добре, доколкото можах да го чуя, защото цялото озвучаване естествено беше насочено към залата и звуковата картина при нас не беше обективна.

Поводът да пиша за този концерт бяха едни тъжни размисли, които ме обзеха паралелно с доброто настроение, с което бяхме заредени цялата вечер. Хората в залата бяха от поколенията на 60-70-те години- набори между 1950 и 1970г. Те седяха в меките червени кресла, облечени в обезцветени, обикновени дрехи и слушаха тихо и кротко, макар и с видимо удоволствие и много аплодисменти. Трябваше им поне час, докато се раздвижат и станат от креслата. Поколенията на комунизма, за които Bee Gees е много повече от любима група. Техните песни, както песните на Beatles, Scorpions, Deep Purple, Iron Maiden, бяха гласове от друг свят- свят, в който имаше и други цветове, освен сивото и черното; свят, в който можеше да се изказват различни мнения; свят, в който хората се забавляваха и живееха добре. Кариерата на тези групи мина в години, когато бе немислимо те да гастролират у нас. Сега певците вече са на възраст- някои все още пеят страхотно, други не толкова, но....както се казва, по-добре късно, отколкото никога.

Познавам много добре радостта на публиката в тази вечер. Една юношеска, трогателна, но и незряла радост, че най-после ще се докоснеш до нещо, което дълги години е било далеч от теб. Радост, която ти не си научен как да посрещаш. Не знаеш, че на такъв концерт не е нужно да си послушно настанен в стола си. Или знаеш, но някакви задръжки дълбоко в теб ти пречат да надвиеш инертността си. Израстнал си в света на чавдарската връзка, комсомола, пионерските песни. Свят, в който спонтанността и удоволствието от живота се смятаха за съмнителни и опасни. Излъганите поколения на комунизма....

Спомних си за майка ми, лека й пръст, която започна да живее истински след 10-ти ноември. Спомних си за собственото си детство. После си помислих за децата ми и моите надежди за тях, че те са различни, че са много по-събудени, по-осведомени, и най-вече, по- щастливи от нас, когато сме били на тяхната възраст.

След този концерт разбирам още по-добре какво означава тази освободеност, която учителите демонстрират на митингите- народните хора, виковете "Оставка" и "Всеки ден ще е така до победата", карикатурите, остроумните лозунги, опиянението от чувството за свобода, което ти дава излизането извън рамките на нормалното. Това ми дава надежда, защото учителите са от същите тези поколения. Може би ще започнем да се пробуждаме малко по малко от съня, в който изживяваш живота си открай докрай, без нищо да се променя.