Още малко за Париж

За разходките си в Париж ползвахме ето този пътеводител: "Париж-джобен пътеводител".

Малък е като обем, удобен за носене, и към него има отделно голяма карта на града. Информацията е поднесена под формата на маршрути. Много лесно се ползва и за такъв кратък период е идеален.

Още един интересен музей е галерията "Д`Орси" . Тя е посветена на изкуството след втората половина на 19 век и основно на това от 20 век. Сградата е служила в миналото като железопътна гара- Gare D`Orsey. Чернобялата снимка показва как е изглеждала в миналото. Цветната снимка е от съвременния музей.

Най-интересните зали за нас бяха тези с любимите ни Моне, Дега и Ван Гог. Видяхме прочутите картини на катедралата в Руен от Моне, рисувани в различни дни. Там е "синият" автопортрет на Ван Гог и "Обедна почивка". Моне рисува водата по уникален начин. Тя трепти на картините му. Когато се приближиш, виждаш само сбор от несвързани мазки в различен цвят, но когато се отдалечиш, те изведнъж придобиват обем и движение. А за Ван Гог какво да кажа.....картините му са толкова силни и наситени, че греят като слънца. Това е пиршеството на Цвета и на Чувството.

Какво не можахме да видим? Не можахме да стигнем до Бастилията и Еврейския квартал. Не се качихме на Айфеловата кула- по моя вина, признавам си:-)). Не можахме да се разходим с корабче по Сена. Сигурно има още много, много пропуски, но какво пък....нека нещо остане и за следващия път!:-))

Още снимки от Париж

Монмартър

Разходката из квартала Монмартър оставя приятното чувство, че за миг сте се пренесли на друго място и не сте в грамадния, оглушителен и масивен Париж. На нас симпатичните малки улички ни напомниха по нещо на Созопол и Несебър. Всичко е много закътано, уютно, спокойно. Тишината, която цари в Монмартър, е впечатляваща. Нищо не подсказва за чудовищния поток от ръмжащи коли в центъра, който не стихва до късно през нощта.

За туристите една от забележителностите на Монмартър е църквата "Сакре Кьор"("Свято сърце"). Тя се издига красиво над целия квартал. Вътре, обаче, човек остава доста разочарован, защото е сива, безинтересна, без декорации. Някои от куполите са оставени изобщо без стенописи. Изглежда е вярно, че монмартърци не са я обичали много-много, тъй като тя е била символ на тяхното поражение. Ако имате "късмет" да попаднете на ревностни блюстители на реда, ще чуете едно непрестанно колоритно шъткане към посетителите, отправено явно с цел да се създаде илюзията, че това не е просто туристическа забележителност, а някакво специално място. В резултат на тези усилия най-силният шум във вътрешността на църквата е именно ревностното шъткане.

От справочника узнахме, че в Монмартър има музей на Дали. Музеят е страшно интересен и чудесно подреден. Там има изложени около 300 творби на Дали, както и някои неща на Пикасо. Това са графични серии на определена тематика и скулптури. Впечатляваща е фантазията на Дали и лекотата, която е рисувал. Определено в графиките му си личеше "леката ръка" на гения- експерименти с различни техники, шокиращи символи, смислови провокации. Около скулпторите имаше табелки с подробно описание на символиката им и честно казано, рядко ми се е случвало така старателно да чета подобни табелки:-)). Сега съжалявам, че не снимах с фотоапарата, докато бяхме на изложбата, защото щях да сложа няколко от най-интересните неща тук.

На тръгване, докато се качвахме обратно към изхода, се забавлявахме с остроумно подредените по стената откъси от интервюта на Дали, придружени от фотографии, очевидно специално аранжирани и заснети по тези откъси.

Ето малко страници за Дали:

http://www.dali-gallery.com/, http://en.wikipedia.org/wiki/Salvador_Dalí , http://www.daliparis.com/front.html (уеб страницата на музея на Дали в Монмартър)

Музеят на Роден

Досега не бях имала възможност да видя на живо скулптури на Роден. Преди години бях чела един роман за него и бях много впечатлена от снимките на творбите му. Затова на втория ден от престоя ни отидохме в музея "Роден", където е събрана голяма част от творчеството му.




Музеят се намира на Rue de Varenne 77, близо до Музея на инвалидите. Той представлява една хубава къща с красив голям двор. Историята на самата сграда е доста интересна. Построена е между 1728 и 1730 г. и е била известна с изискания вкус на обзавеждането и стилната архитектура. През 1753г. е продадена на маршал де Бирон, който превръща двора й в една от най-прекрасните градини в Париж. След смъртта му къщата сменя няколко собственика, докато през 1820 е дарена на "Обществото на Светото сърце на Исус Христос". Основателката на обществото, преподобната майка-игуменка Софи Барат, премахва всички предмети и знаци на лукса от обзавеждането до такава степен, че когато през 1905 държават конфискува собствеността, от къщата са останали голи стени и тавани, дворът е запустял и изоставен. Въпреки че намерението на държават е било да я разруши, междувременно доста известни творци и артисти пребивават временно в нея- Кокто, Анри Матис, Айсидора Дънкан. През 1908г. Роден наема няколко стаи. Запленен от чара на сградата и градината, той украсява стените с картини от своята колекция и поставя гръцки и римски скулптури в парка. През 1911г. държавата купува имението. Постепенно изкристализира идеята тази къща да се превърне в музей на Роден и неговото изкуство. За целта скулптурът е готов да завещае творбите си и богатата си колекция от произведения на изкуството на държавата. Музеят е отворен през 1917г.- две години след смъртта на Роден.

Не знам дали защото предният ден се бяхме нагледали на античните скулптури в Лувъра, някак не бяхме толкова впечатлени от скулптурите в музея. Странно е, че те изглеждат по-добре на снимка, отколкото на живо.

Прословутият "Мислител", например, така и не разкри за мен дълбокия си смисъл дори когато го видях в оригинал. Струва ми се, в него авторът тайно е изразил своята представа за себе си като сериозен задълбочен творец и философ, и в резултат на това се е получил един доста мрачен образ. :-))

Известната скулптурна група "Гражданите на Кале".

Много ме впечатлиха тези прекрасни ръце.

.....както и мистичната "Ръката на Бога".

"Целувката"

Чудесната "Ева" на Камий Клодел- скулптурка и любовница на Роден

"Полетът на Икар"

Париж!

Колкото и удивителни да сложа, няма да мога да изразя радостта от прекараните дни в този вдъхновяващ град! Надявала съм се да го видя някой ден, но не съм си представяла, че ще прекарам 4 дни там!

Поводът, който ме отведе в Париж, беше концерт на нашия струнен квартет "Хелиос", организиран от Посолството на България със съдействието на Министерството на културата. Той се състоя в прекрасната сграда на църквата към Музея на инвалидите. Залата беше пълна, дори преди началото на концерта имаше проблем с местата. За концерта мога само да кажа, че мястото беше изключително подходящо за музициране, с отлична акустика, благодатна за камерен състав. Програмата беше доста пъстра- Големинов, Шостакович и Равел- три съвсем различни стила и звучности. Музиката на Шостакович по неочакван начин намери изява в тази зала. Нейната трагична същност реверберираше в тъжното достолепие на целия военен комплекс. Човек неволно се сещаше за жертвите на войната- не само последната голяма, но и от всички битки, водени преди нея. Имахме голям успех, а и самите ние бяхме доволни от изпълнението си. Мисля, че постигнахме едно ново ниво на съвместно свирене. Бяхме абсолютно единни в музицирането-твърде рядък дар като преживяване, осъществим единствено когато свириш с прекрасни музиканти, които освен това са ти й приятели. За тези дни успяхме да видим много неща. Някои останаха за следващия път:-)). Париж страшно ми хареса с усещането на простор, с широките булеварди, с красивите сгради, с историята, която те съпътства на всяка крачка. Голямата ми мечта беше да посетя Лувъра и да видя една от най-любимите ми картини- "Джокондата". Затова отидохме там още в деня, когато пристигнахме.


Реконструкцията на входната част с изграждането на модерната пирамида и огромния комплекс на едно ниво под земята са улеснили извънредно много достъпа до музея. Има много каси и автомати за билети и въпреки огромния приток на хора, опашките са съвсем минимални. Стигнахме дотам доста изгладнели, защото много вървяхме и снимахме по пътя, не бяхме и обядвали. Наложи се да хапнем нещо в кафенето на музея-нещо, което от всяка гледна точка не е за препоръчване- нито като цени, нито като качество.

Лувърът е един наистина чудовищен по обем музей. За да бъдат разгледани всички зали, са необходими около 6-7 часа. В същото време, дори човек да разполага с 2-3 часа, той пак може да извлече най-доброто от посещението си там. На гишето "Информация" са на разположение безплатни карти на най-различни езици. На тях чудесно са отразени най-известните творби, които могат да се видят, и човек може бързо да се ориентира къде точно да отиде. Тъй като го посетихме два пъти, може да се каже, че видяхме почти всичко. Най-интересни бяха отделите на Древния Египет, антична Гърция, древните Месопотамия, Асирия и Вавилон, и разбира се, италианските художници. Ето някои от снимките, които направих там:

Статуята на богинята Нике-изумително предадено движение и порив напред

Венера Милоска- прекрасна! Обикновено никой не я снима в гръб, и жалко, защото всъщност тя има много красив изваян гръб!

Един доста голям крак:-))

Страховит и същевременно красив асирийски сфинкс

Очарователна египетска статуетка

Прочутият писар

"Книга на мъртвите"

Умиращият роб на Микеланджело


Съживяването на Психея от Канова

Усещането, докато гледаш "Джокондата", е изумително. Това е картина, която излъчва невероятна женственост и спокойствие, които сякаш прекосяват вековете и съществуват вечно, завинаги, във всеки миг.

За най-близките хора от детството ни

Днес се навършват 17 години от смъртта на дядо ми. През януари станаха 13 години без баба ми. Наскоро преглеждах стари картички и открих писмата, които дядо ми и баба ми са писали на мен и майка ми през лятото, докато сме били на почивка. Стори ми се много мило, че сме си разменяли писма и картички за един сравнително не дълъг период на отсъствие от дома. Почти всеки ден ходехме в старата телефонна поща в Бургас, където чакахме понякога половин час и повече, за да се освободи кабина и да се обадим вкъщи. Още помня специфичната миризма на непроветрявано помещение, пропито с мирис на пот и пластмаса. Дядо ми беше за мен най-добрият дядо в света. Той винаги имаше време за мен, четеше ми, играеше на моите игри, пеехме заедно песни. Ставаше много строг само, когато се разболеех- професионална деформация, тъй като той самият беше лекар и винаги приемаше моите детски болести много на сериозно. :-))

А баба, какво да кажа за баба, от чиито ръце излизаха на Великден най-вкусните козуначени кифлички; баба, която докато имаше сили, въртеше цялото домакинство, а освен това ме водеше на разходка и на уроци.

Споменът за баба и дядо е някак особено интимен, домашен, уютен. Тяхното присъствие обгръща детството ми като една естествена среда на любов, грижа и много внимание.