За най-близките хора от детството ни

Днес се навършват 17 години от смъртта на дядо ми. През януари станаха 13 години без баба ми. Наскоро преглеждах стари картички и открих писмата, които дядо ми и баба ми са писали на мен и майка ми през лятото, докато сме били на почивка. Стори ми се много мило, че сме си разменяли писма и картички за един сравнително не дълъг период на отсъствие от дома. Почти всеки ден ходехме в старата телефонна поща в Бургас, където чакахме понякога половин час и повече, за да се освободи кабина и да се обадим вкъщи. Още помня специфичната миризма на непроветрявано помещение, пропито с мирис на пот и пластмаса. Дядо ми беше за мен най-добрият дядо в света. Той винаги имаше време за мен, четеше ми, играеше на моите игри, пеехме заедно песни. Ставаше много строг само, когато се разболеех- професионална деформация, тъй като той самият беше лекар и винаги приемаше моите детски болести много на сериозно. :-))

А баба, какво да кажа за баба, от чиито ръце излизаха на Великден най-вкусните козуначени кифлички; баба, която докато имаше сили, въртеше цялото домакинство, а освен това ме водеше на разходка и на уроци.

Споменът за баба и дядо е някак особено интимен, домашен, уютен. Тяхното присъствие обгръща детството ми като една естествена среда на любов, грижа и много внимание.