След филма "Огледало"

"Зеркало", реж. Андрей Тарковский, 1974г.


Арсений Тарковский

ЖИЗНЬ, ЖИЗНЬ

I
Предчувствиям не верю, и примет
Я не боюсь. Ни клеветы, ни яда
Я не бегу. На свете смерти нет:
Бессмертны все. Бессмертно всё. Не надо
Бояться смерти ни в семнадцать лет,
Ни в семьдесят. Есть только явь и свет,
Ни тьмы, ни смерти нет на этом свете.
Мы все уже на берегу морском,
И я из тех, кто выбирает сети,
Когда идет бессмертье косяком.

II
Живите в доме - и не рухнет дом.
Я вызову любое из столетий,
Войду в него и дом построю в нем.
Вот почему со мною ваши дети
И жены ваши за одним столом,-
А стол один и прадеду и внуку:
Грядущее свершается сейчас,
И если я приподымаю руку,
Все пять лучей останутся у вас.
Я каждый день минувшего, как крепью,
Ключицами своими подпирал,
Измерил время землемерной цепью
И сквозь него прошел, как сквозь Урал.

III
Я век себе по росту подбирал.
Мы шли на юг, держали пыль над степью;
Бурьян чадил; кузнечик баловал,
Подковы трогал усом, и пророчил,
И гибелью грозил мне, как монах.
Судьбу свою к седлу я приторочил;
Я и сейчас в грядущих временах,
Как мальчик, привстаю на стременах.
Мне моего бессмертия довольно,
Чтоб кровь моя из века в век текла.
За верный угол ровного тепла
Я жизнью заплатил бы своевольно,
Когда б ее летучая игла
Меня, как нить, по свету не вела.

Арсений Тарковский. Стихи разных лет.Москва, "Современник" 1983.
онлайн източник

Още за Гошко

Преди няколко дни писах за случая с Гошко и майка му, която го малтретираше в болницата. Ето и последвалите събития:

Малкият Георги, за когото получихме сигнал, че е тормозен от родителите си, остава в семейството. Това решиха в отдела за закрила на детето към община Слатина, след като проучиха случая. Майката на детето е изпратена да се лекува, а детето редовно ще бъде наглеждано от социалните работници.
Георги е обичано и гледано дете, смятат социалните работници. Изводът дошъл след разговори с родителите и близките и личния лекар на детето, възпитателките в детската градина. (от сайта на БНТ)

>>>прочети цялата новина

Това са новите ми кънки. :-))

Roces.

Стоят супер удобно на крака. Чакам с нетърпение да ги пробвам на леда!

А това е прекрасният букет, с който ме изненада мъжът ми!

Имаше и торта- най-вече за радост на децата. Дъщеря ми сложи колкото свещички намерихме вкъщи и духахме всички подред.

Вечеряхме в "Spaghetti Company". Доста чакахме, докато ни донесат поръчката, а освен това се оказа, че сервитьорката не беше запомнила, че сме поръчали паста, но какво пък...не бързахме за никъде:-)). Предястията- телешко и октоподово карпачо, бяха много вкусни, пастата е традиционна прясна, но й липсваше малко повече доматен сос- поне ние така обичаме да я ядем. За десерт- панджиало. Това е един страшно вкусен десерт- яйчен крем между няколко шоколадови блата, допълнени с пръски от малиново сладко. Потърсих в Интернет рецепта за този сладкиш, но навсякъде "панджиало" представлява вид козунак, както впрочем може да се досетим от името- "жълт хляб", а пък това, което поднасят в "Спагети къмпани", няма нищо общо с козунак.

Изобщо през целия ден ми беше много празнично и се чувствах специална и обградена с внимание. :-)) Получи се един чудесен рожден ден, благодарение на любимите ми хора!

Ставам на 37:-))

Утре, 27-ми (или по-точно, вече днес) е рожденият ми ден.
Много си го обичам:-)).
Винаги ме изпълва с някакво детско радостно очакване.
Тази година подаръкът ми ще бъде зимни кънки.
Първите (и последните засега) кънки получих на 10 годишна възраст. От миналата година започнах пак да се пързалям - ако моето въобще може да се нарече пързаляне, де.... Общо взето, синът ми ме засрамва по всички линии на леда, но пък свободната пързалка ми доставя удоволствие, което е най-важното.

Имам и два ваучера от Ив Роше и мисля да си купя нещо от магазина им. :-)) От Пух за Пух, както се казва.

Желая си най-вече здраве, да съм винаги с любимите ми хора около мен, да помъдрея с още една година, да повтарям по-малко стари грешки и да развивам сетивата си за щастие.

Ще купя една торта, за да зарадвам децата, а свещички.....хм, ще трябва да взема от онези с цифричките. Вечерта- празнична вечеря с мъжа ми, не сме решили още къде.

Майка упражнява насилие върху детето си по време на престой в болница

Току-що прочетох за случая и съм потресена.
Става дума за това.
Накратко: майката, Зоя Бекова, има психически проблеми от години, пие лекарства. Бащата е охранител, пие, не контролира поведението си, често бие майката, родителите й, детето.
Детенцето, Георги, е на 4г. и 4 месеца. Приет е в Детското белодробно отделение на Александровска болница поради тежки астматични пристъпи. Майка му очевидно е психически претоварена от престоя в болницата и денонощните грижи за детето.
Дядото за бащата на Георги: "Ако ме очисти – много важно! И детето бие, не бой се. Всички бие наред, няма проблем".

Но първо малко предистория.
Една майка, участник във форумите на БГ-Мамма, придружава детето си за лечение в Детското белодробно отделение на Александровската болница. По време на престоя си тя наблюдава как майката на друго детенце, прието поради тежки пристъпи на астма, системно малтретира сина си, бие го, крещи му, нарича го с груби имена. След няколко опита да говори с другата жена, тя пуска тема във форума чрез интернета на мобилния си телефон. Темата е пусната в 13:11ч. на 24 ноември. Участниците, които в момента са на линия, започват да звънят на най-различни институции, които биха могли да се намесят и да вземат отношение по случая. След многократни обаждания в 15:30 на място пристигат полицаи от 4-то РУ. В 16:14 към болницата тръгва и екип на Канал 1. Вечерта е излъчен репортаж в главната емисия в 20ч. Оттук-нататък трябва да се намеси Агенцията за Закрила на детето.

Какъв е изводът? От една страна, светкавична реакция на форума, поздравления за майчето, което се е почувствало отговорно да направи нещо, да не оставя нещата така. От друга страна- какво е бъдещето за Зоя и Жорко? Ще получи ли семейството му адекватна помощ от социалните работници, ще бъдат ли направени опити за изваждане на Зоя и Жорко от кошмарната семейна среда, ще им бъде ли предложена някаква защита срещу насилието на бащата? Ще се ангажира ли някой да научи Зоя да бъде по-добра майка, или детето ще бъде отнемано и връщано на родителите, докато накрая не стане нещо лошо и непоправимо?

Чувствам се адски безпомощна след тази новина и след като прочетох цялата история във форума. Най-много ме разстрои този постинг:

"п.п.Вемби (майката, подала сигнала- б.а.) ми разказа нещо много тъжно.Снощи , когато приспивала Жорко майка му заспала преди него и той миличкия започнал да я целува по лицето и ръцете...просто защото това е мама (стените са стъклени и се вижда)...моето лично мнение, че детето има нужда от ласки, но го е страх да не отнесе някой и друг шамар и за това я чака да заспи , за да я гушне... "

Франсоаз Долто във "Всичко е език" (изд.Колибри, 2006)

"Това не са лоши жени. Просто не са способни да отглеждат децата си. Впрочем самите те са израсли в домове за сираци и имат нужда от много нежност, от много въображаем майчин живот и не умеят по никакъв начин да се контролират. Със съжаление установяваме, че често им се налага дълга раздяла с децата, дори отнемане на родителските права, докато, ако се изчакат няколко години, може да се помогне на тези деца да се справят с реалността, без на всяка цена да се стигматизират родителите, които са си избрали, за да се родят и оцелеят.
Все пак изненадващо е да установиш до каква степен децата, които имат недопустимо брутални родители, са еротично влюбени в тях. Тези родители предизвикват силни чувства у децата си, поради което те са много привързани към тях. "

"Не е нито добро, нито лошо, тъжно е. Трябва да се помогне на тези незрели родители, които все пак се оказват способни да създадат деца, които оцеляват. Защото ако ги отнемете от родителите, превръщате ги в деца, белязани от позор, когато нищо позорно не се е случило. В повечето случаи става дума за несъзнавано, незряло поведение, но не и за перверзия. Когато говорим за родители алкохолици, тяхната интоксикация е последица от депресивно състояние. Те самите имат нужда от помощ, а не от презрение, и ако се вземат навреме мерки, може да се помогне на децата".

Революции

Вчера имах приятно интервю с Анелия Янева от "Капитал" по темата Bookcrossing. Интервюто ще влезе към материала за Международния панаир на книгата (5-9 декември). След като приключихме, съвсем в духа на разговора ни за книги и четене, влязох в книжарница "Български книжици" и намерих книгата на любимия ми автор Ж.М.Г.Льо Клезио "Революции". След "Карантината" не съм попадала на нищо негово. Всяка негова книга е празник. "Пустинята" е една от най-необикновените и удивителни книги, които съм чела; "Непознатото на Земята" съм взимала десетки пъти от библиотеката, докато някой не реши да си я вземе за лично и безсрочно ползване. Той не е от авторите, които бълват по една книга на половин година, затова пък всичко, излязло изпод ръката му, е забележително.

Всеки път, когато вляза в "Български книжици", ми става хубаво, че книжарници като тази все още съществуват. "Книжарничка" е по-точно казано, защото обобщава малкото пространство и същевременно дава представа за уюта, създаден за книгите и читателите. Винаги ми е приятно да стоя неопределено време и да разглеждам книгите една по една. Харесва ми, че все още се продават хубави книги, издадени преди 5-6 години.

Мечта за сняг

В неделя вечерта, преди да заспя, си пожелах сняг. Стана съвсем неволно- затворих очи и видях като насън прекрасната белота на заснежени дървета. На следващата сутрин мечтата ми изненадващо се сбъдна. Тази година за първи път от много време се зарадвах истински на снега. Когато пътувахме за Франция с автобус, в Австрия и Германия валеше най-страхотният, супер-коледен сняг. Спряхме в един туристически комплекс по магистралата- вътре цареше уют, който съм усещала само в немскоговорящи страни. Лавиците бяха отрупани с онзи чаровен- според мен-коледен кич, искрящ в ярки весели цветове; най-различни ангелчета, свещи, фигурки от керамика, красиви покривки, коледни звезди, и всичко това сред интериор от истинско дърво, с красиви апликации по стените. Стените бяха украсени със снимки на същата къща от преди повече от един век. Колко много внимание и обич, вложени в едно обикновено крайпътно заведение!

Ето така изглеждаше немската зима....

Нощният Лил....за съжаление, видяхме го за съвсем кратко.

Краткият ни престой във Франция отново ме накара да се запитам какъв е смисълът да остава човек в България. Истерията около учителската стачка ме отврати още повече от бита ни тук и вече не знам наистина има ли смисъл да се блъскаме, да се опитваме нещо да променим....Отношението на обществото ни към учителите, отказът да се застане зад техните искания, озлоблението на родителите дълбоко ме отвратиха и най-предателски ме накараха да си помечтая за някое по-приятно, по-уредено място....Не чувствам никакво желание, никакъв стремеж към промяна....всеки иска да се катери по раменете на другия....

А в същото време срещам хубави хора, хора ценни, качествени, добри....

Пост-стачково

Интервю с Даниел Вълчев.

Едно доста неубедително обяснение за бюджета....

И в крайна сметка нещата изглеждат много лесно – ето тук ще сложим пари - и така нататък. и според мен, аз съм от няколко години, може би шеста - седма година в публичния живот и от това, което съм видял като бюджетна процедура за себе си съм направил следният извод: Има два принципни проблема, за да бъде решен въпросът, така както вие справедливо между другото казвате. Да, така е. една държава в съвременния свят, която не прави добри инвестиции в образование, в научни изследвания, краткосрочно може да се развива добре, но средно и особено дългосрочно ще има проблеми. аз нямам никакво съмнение в това и винаги съм отстоявал тази позиция. Как обаче изглежда българския бюджет? По същество едно част, една голяма част от бюджета без, тук отварям една голяма скоба, за да кажа, че аз не съм специалист по бюджетни въпроси, но една голяма част от бюджетните разходи са разходи, без които не може,по принцип не може. Сега ще дам един пример с бюджета на културата, да ме поправят специалистите. Бюджетът на култура е толкова свит, че на практика там извън издръжка и заплати няма почти нищо, т.е. ние това, което може да направим е да махнем два театъра или да съкратим, да затворим читалища или така нататък. давам ви пример с бюджета за отбраната, който много се дискутира. Бюджетът за отбрана на пръв поглед е сравнително тежък бюджет като процентно съотношение към БВП, за разлика от бюджета в други държави, да речем Румъния се дава обикновено, държава три пъти по-голяма, а пък в процентно съотношение е еди какво си. Добре, има логика, но в крайна сметка това е въпрос на едно малко по-дългосрочно решение. Ние имаме в момента, ако не ме лъже паметта, четвъртата или петата по численост армия в НАТО спрямо брой, на глава от населението като численост, от там тежки ангажименти като брой хора, които трябва да бъдат изпращани в чужбина. Но от друга страна пък много трудно е да се премине към някакви по-радикални съкращения, без да съм разбира се специалист в тази област, най-малко поради причината, че по закон на всеки напускащ армията му се дължат 20 брутни заплати. Т.е. нещата някакси са много свързани, на пръв поглед изглежда много просто, а ако беше само образованието проблемът в България, аз съм сигурен, че щеше да се намери един човек от управляващите да каже: “Бе дайте да дадем всичко за образованието"<...>

Спомен за мама....

В един такъв дъждовен и студен ден като днешния преди 6 години си отиде моята майка....Дори денят от седмицата беше пак същият- четвъртък. Тя почина далеч от нас, в една стая на прехода между живота и смъртта-в реанимацията на Пирогов. Миналата година най-сетне намерих сили да я пусна да си отиде. Взех решение да престана да се вкопчвам в скръбта си и да се помиря с Божията воля. Днешният ден не се отличава особено от всички останали дни през изминалите шест години, защото не е имало и миг, в който да я забравя и да спра да жаля за нея. Като се връщам назад в спомените си, установявам, че виждам вече само хубавото. Всички конфликти, недоразумения, грешки- мои и нейни, са загладени с времето и е останал само щедрият извор на любов и грижа. Защото майка ми ме обичаше. Много ме обичаше.

Аз вярвам в живота след смъртта и много пъти съм усещала невидимото й присъствие до мен. Тя никога не ме е напускала и няма да ме напусне. Моля се само душата й да се радва на покой и светлина....обичам те, мамо!

За Великото Право да Избираш

Надявам се, че няма проблем да публикувам тази статия.....дано повече хора я прочетат!


"За Великото Право да Избираш
от Николай Николов, публикувана във в. "Седем", 31.10.2007

Едно от лексикалните значения на старогръцката дума „идиот” е свободен гражданин, който по време на избори се отказва от свещеното си право да гласува. Така още в зората на античната демокрация глупостта и нежеланието да избереш собствена позиция стават своеобразни синоними... Според медиите днес „събитието на деня” са местните избори, но мислещият човек не трябва да забравя, че тези избори стават на фона на учителската стачка. Най-дългата, най-тежката, може би най-възвишената и трагична в историята на България. Защото избори идват и отминават през няколко години, но образованието остава. Или не остава – и тогава не години, а десетилетия са нужни, за да се възстанови рухналият вече модел. Поне най-новата история ни доказа, че е много лесно да се разгражда изграденото, но е някак „трудничко” да сътвориш нещо отново.
Малцина си дават сметка, че в момента най-старото демократично завоевание в историята на България – безплатното държавно образование – е застанало на странен кръстопът. То или ще продължи по някакви свои друмища, или ще падне в пропастта. И след година или две, през месец Септември, нашенецът ще се събуди и ще открие, че е изправен пред избор – или да бръкне в дрипавия си джоб и срещу няколко хиляди „евро” да запише детето си в частно училище, или да го натири в държавното, където хуленото днес за качеството си образование вече ще изглежда като изгубен в миналото „златен век”. При това „частното школо” съвсем няма да гарантира качество, съизмеримо с неговите „аналози” в останалия свят.
Няма да коментирам митологемата за качеството на българското образование, но броят на българските студенти и следващите в чужбина; представянето на нашите ученици на олимпиади и научни форуми; презентативността на интелигентния българин зад граница са факти, върху които не се забелязват особени статистически изследвания... Защото извън клишетата и заучените фрази, словосъчетанието „качество в образованието” е тема сериозна, изискваща задълбочени познания и експертни анализи. Все пак искам да спомена, че „енциклопедичният модел”, върху който се гради образователната ни система, при всичките си недостатъци притежава достойнства, за които мога да съдя, след като вече седемнайсет години наблюдавам реализацията на своите ученици в най-престижните университети на света... Някои ще кажат: „Но това е характерно само за елитните училища”. И ще сгрешат. Защото онази искрица Божия, която лежи в темела на учителската професия може да изгасне – и тогава се появява незаинтересованият, лошият, маргинализираният учител, който влиза в класната стая като чиновник. Но може и да се разгори – и тогава се ражда онзи учител, когото наричаме „свой”, когото помним цял живот, който винаги ни остава учител. Сега сме на кръстопът и от позицията на обществото и силата на учителството зависи дали искрата ще изгасне, или ще се разгори...
Учителската стачка започна като трудово-правен конфликт. Първата в историята на учителството „стачка за пари”. Но тя се превърна в морален конфликт, в основата на който стои нравствена дилема. Българинът или ще повярва, че е гражданин, който има право да защитава професионално и човешко достойнство, да отстоява граждански права, да бъде коректив на държавното управление и да доказва, че думата „морал” все още битува в живота на хората – или ще се убеди, че срещу ръжен не се рита, че не можеш да се ерчиш на държавата, че държавната машина може икономически да те смаже и опитът да променяш света около себе си е безсмислен. Предварително искам да кажа, че след 15-ти септември в България второто е невъзможно. Българинът вече се убеди, че е гражданин. Щом плахото, мълчаливото, свитото учителство, „девета дупка на кавала” в социалната йерархия; нископлатеното, послушното, безропотно изпълняващо нарежданията даскалство се надигна срещу безхаберието и арогантността на „правоимащите”, нищо не е загубено. Не три, а повече от трийсет и три дена продължи ефективната стачка. И може би поне част от хората се замислиха дали политиката по доходите, която правителството води, е най-добрата. Защо България, чиито макроикономика и бюджет изглеждат така стабилни, е страната, в която дори тук – на Балканите, се живее толкова мизерно и възнагражденията са като в опоскана от природни бедствия и социални конфликти африканска държавица. Защо цената на труда на територията на западната ни съседка, която за десет години изживя четири граждански войни, е пъти по-висока от цената на труда у нас. И защо по целия свят интелектуалният продукт е най-скъпо платен, а у нас тенденциозно се изгражда внушението, че вече да си много образован и учен, не е чак толкова важно. Най-малкото, защото с диплома в джоба можеш случайно да станеш и учител, а това значи да живееш със 160-180 евро на месец...Чисти пари.
Учителската стачка започна за пари. Седемнайсет години заплатите не помръдваха извън стандартните проценти увеличения за бюджетната сфера. Наистина, те и по времето на „соц-а” бяха ниски, но поне моралното възнаграждение отчасти ги компенсираше. По онуй време хората бяха привикнали да компенсират дефицита на стоки с изобилие от морални стимули. Но след онази знамените фраза „За Бога, братя, не купувайте!” нашенецът се усети, че парите имат реална покупателна способност, въпреки икономическите кризи, девалвацията и инфлационните процеси. Само за един период от четири години учителските заплати нарастваха с 20% годишно и ако тази тенденция се бе запазила при управлението на Сакс Кобург-гота, а и следващите две години, днес учителската заплата би надхвърляла 100-те процента на стачното искане...Така че формалната причина за учителското недоволство е чисто финансова. В условията на 13 %-на инфлация, на непрекъснато или предстоящо поскъпване на енергоносителите учителят наистина става „бедният учител”, който е на границата на екзистенциалното оцеляване. Но рефлексията на това явление върху състоянието на образованието е очевидна – липса на млади специалисти; немотивирани преподаватели, маргинализиране на част от учителството; „спасяване поединично” на по-качествените. Като прибавим гигантската дистанция между управлението на системата и самата образователна система, картината става страшна. - По „коридорите на властта” с десетилетия се разхождат хора, които са ходили няколко години по коридорите на училищата. Но тези хора, наричани „експерти”, правят програми, очертават перспективи, налагат учебници... Несъмнено винаги има кадърни и работещи специалисти, но докато МОН е разменна монета в политическата далавера на управляващите, опитите за промяна на образователната система, са меко казано „ялови”. Разминаванията между непрекъснато променящи се програми за преподаване и изисквания за конкурсни и кандидат-студентски изпити демотивират и учители, и ученици, генерират социални напрежения и още повече затвърждават убеждението, че учителският труд е некачествен. Непознаването на неговата същност като специфичен учебно-възпитателен процес, който изисква огромни познания, концентрация и психическо напрежение, поне формално приравнява този труд с изкопаването на кубик пръст или производството на някакъв детайл. Ражда се идиотската мисъл – щом учителят не работи осем часа, а примерно пет, трябва да му плащаме за пет.- А бе, господа, летецът осем часа ли лети?!
Бихме могли да анализираме още дълго причините за отношението към учителския труд, но положението е толкова тревожно, че за спасяването на образователната система са нужни радикални мерки. И то мерки, взети от арсенала на пазарната икономика. Решително, впечатляващо, рязко покачване на заплатите – не като „социалистическа уравниловка”, а като икономическа реанимация на представата за стойността на учителския труд (макар че и неосъщественото стопроцентно увеличение пак би поставило българската учителска заплата на последно място в Европейския Съюз). Само така професията може да стане презентативна, привлекателна, мотивираща. Да се включи закона за конкуренцията. Едва тогава може да се започне истинска реформа – отворена към обществото; рожба на сериозна дискусия; плод на колективни усилия и използване на целия научен потенциал на нацията. С ясно изразена позиция на родителите и комуникация със самите ученици... А не пореднен абсурден експеримент, който може да има наистина ужасяващи последствия... Учителите направиха своя избор. А Вие?"

Стачката свърши

"Ние се оттегляме с достойнство от стачните действия. Причината е категоричния отказ на българското правителство да продължи преговорите и ние сме безкрайно обезпокоени, че ще трябва да излезем отново на улицата", каза председателят на Независимия синдикат на учителите."



Свърши това особено време, или по-точно, безвремие.....Колко странно, че докато текат исторически събития, човек се чувства като че ли извън времето! Динамични потоци от енергия, отприщена от радостното пробуждане на инертната маса, отръскана от притесненията, опиянението, че няма какво повече да губиш, че си стигнал дотам, докъдето допреди дни не си вярвал, че ще стигнеш....

Почина пилотът, пуснал бомба над Хирошима....

"В дома си в щата Охайо днес почина на 92-годишна възраст Пол Тибетс - американският пилот, който хвърли атомната бомба над Хирошима в края на Втората световна война, съобщи неговият говорител, цитиран от Франс прес.Подполковник Тибетс пилотираше бомбардировача Б-29 Суперфортрес, кръстен "Енола гей" (по малкото име на майка му), който на 6 август 1945 г. пусна първата атомна бомба, заличила от лицето на земята японския град Хирошима." (Actualno.com)

"Бомбата беше с 20 килотона тротилов еквивалент, а въздушният удар имаше ефекта на нападение с 2000 бомбардировача Б-29. В момента на взрива и по-късно нейни жертви станаха около 200 000 души....."

мълчание.....мълчание.....200 000 души.....

200 000.....души.......

92 години живот.....от които 62 след бомбата.....Пол Тибетс е бил на 30 години през 1945г.