Една сутрин:-))

Днес вече се изяснява каква ще е горе-долу картинката на сутрешната ни подготовка за водене на училище и градина. Будилникът звъни,аз се събуждам, но зверски ми се спи и слагам глава на възглавницата "само за малко". Поспивам още 15 мин. и установявам, че вече няма хич много време. Ставам, измивам се, нахлувам в стаята на децата. Синът ми се крие под одеялото. Той със сигурност е буден от половин час, но знае, че ще вляза да го рушкам да става, и се прави на заспал. Нахоквам го набързо, а той се възмущава, че му се карам на него, задето аз съм се успала. Решавам, че днес може да мине без закуска вкъщи. И без това чантата му е пълна с храна (сандвич, кроасан, вафла,ябълка), а и след първия час ще им дадат закуска от училище. Но той не дава и да се издума и аз се предавам, за да не стане истерията по-голяма. Намазвам една филия с пастет и постоянно го подканвам да я изяжда по-бързо. Дотук нищо не съм споменала за Зорница. От понеделник тя е преместена от яслата в първа група, и макар да се чувства много добре там и преместването да мина без никакви сътресения, тя счита за нужно да даде своя принос към сутрешната бъркотия и започва да мънка, че не иска да ходи в първа група. Обличам я. Аз самата все още съм по пижама. Отивам в кухнята да приготвя сандвич за училище. По желание на Косьо съм му запазила два кренвирша от вчера и сега му ги слагам с филия хляб в раницата. Зорница нахлува в кухнята точно в момента, когато беля кренвиршите и веднага си поисква един. Обяснявам й, че това са за бати и повече няма. Тя надава вой. Аз геройски устоявам и прибирам бързо сандвича в раницата. Тя продължава да реве. Отивам да будя мъжа ми за подкрепление. Решаваме той да заведе Косьо, а аз да заведа Зори на градината. Зори хълца от съжаление към себе си и сърцераздирателно нарежда "Искам да ям, искам да ям при тебе, не искам да ям в градината; искам в яслата, не искам в горната група!" Взимам Зори и я обличам и обувам, все под звуците на този приятен съпровод. Баткото вече е излязъл с баща си. Решавам да се сдобрим със Зорница и й предлагам да я гушна да се успокои. Тя приема (о,радост!). Гушим се,избърсваме сълзите и насочваме вниманието си към едно пакетче с дъвки. Тя спира да плаче и интересът й се премества към дъвките. Коментира, че "мама вече ми разрешава дъвки, защото съм голяма". На излизане срещаме и таткото,който междувременно е завел Косьо. Отиваме тримата с нея на градината. Там ритуално се отбиваме в яслата. Леля Маги я посреща както винаги възторжено, но Зорница усеща, че вече нещо не е както преди. На шкафчето й вече го няма нейното име, пък и никой не я кани да се събува и да влиза в яслата. Лекичко я подканвам да тръгваме и за да няма повече ревове, я взимам на ръце. Това упражнение вече много рядко го правим, защото тя тежи 18кг., но днес в името на мира....Качваме се до първа група (впрочем, това е същата група със същите учителки, при които беше Косьо)и тя така бърза да влезе при децата, че забравя да си събуе обувките. Оправяме набързо грешката и тя пак се втурва при тях. След секунди се връща да ни гушне и без притеснение се прибира в стаята.

Явно така ще изглеждат в общи линии сутрините тази година. Разликата е само в това, че днес по изключение не сме на работа с мъжа ми, и като се връщаме вкъщи след изтощителните приготовления и водене на децата, веднага се отправяме да поспим още малко. После, когато сме се наспали вече хубаво, към 11ч.светът изглежда по-гостоприемен:-)).