Earl Grey Twinnings

Започнахме да пием чай през 1999, след второто ни пътуване до Великобритания. Не че дотогава не сме пили отвреме-навреме, но през 1999 за първи път открихме Чая- великолепния Earl Grey Twinnings, най-прекрасният чай на света! Ароматът на бергамот го прави по-различен от всички други блендове. Доста дълго време го запарвахме съвсем по английски. Бяхме си купили от Англия една цедка за чай във формата на малко чайниче. Купувахме чая само в насипно състояние и го запарвахме в това чайниче. След време то се счупи и честно казано, минахме на по- аматьорския вариант с пликчетата:-)). В действителност разликата във вкуса не е голяма....или поне на нас така ни се струва, може би вкусът ни не е толкова изискан!

Пиенето на чая при нас е сезонен ритуал. Желанието ни за чай изчезва с настъпването на лятото. Вдигне ли се температурата навън над 20 градуса, започваме все по-рядко да си правим, докато накрая престанем съвсем. Не мога да пия чай през лятото, въпреки всички уверения колко помага в горещината и романтичните представи за бедуините в пустинята, които утоляват жаждата си с топъл чай. Съответно, когато ни се припие чай отново, знаем, че лятото си е отишло. Тази година това се случи преди една седмица, след последните топли, дори горещи дни.

Обичам да пием чай заедно с мъжа ми, обикновено в хола пред телевизора. Не мога да избегна усещането за някакъв хубав ритуал, за приятен и уютен навик. Първо слагам захарта в чашите, после наливам кипнатата вода (да живеят електрическите кани!) и чак след това потапям пликчетата. От известно време купувам само кафява захар. Това сигурно е жалък опит да си представям, че съм направила поне за едно нещо здравословен
избор:-)). Не е много убедително при положение, че продължаваме да си хапваме от белия ориз и не щем да чуем за пълнозърнести спагети, но все пак относно кафявата захар има някакво похвално постоянство.
Пликчетата стоят в чашите няколко минути. Чаят много върви с нещо сладко. Този месец сладкото е именно сладко от смокини, купено през лятото от Созопол. Созополските баби правят най-хубавото сладко от смокини. Страхотно е да го отвориш в София, след като си се разделил с морето до следващото лято, след като температурите бързо бързо са слезли до средата на термометъра и започваш да вадиш топлите одеяла; тогава да отвориш едно бурканче зелени смокини и да те лъхне неописуемият им аромат си е истинско блаженство.
Днес, обаче, към чая имаше щрудел, собствено производство. Започнах да правя щрудел тази година, вдъхновена от паузата на Новогодишния концерт на Виенската Филхармония. В тази пауза показваха как една руменобузеста австрийска девойка месеше и приготвяше този изтънчен сладкиш. Никога не съм си представяла, че този празничен концерт на Виенската Филхармония ще има такава роля върху кулинарния ми репертоар! Какво беше необичайното в този щрудел? Първо, научих, че се прави с разточени кори (разбирай, бутер тесто "Белла" в моя вариант!). Второ, голямото откритие бе, че няма нужда ябълките да се белят преди настъргване! Третото, че напълненото тесто се завива на голям масур и се цепва на равни разстояния с нож, за да се опече по-добре. Оттогава щруделът се превърна в детска играчка за мен. Днешният е просто съвършен....идеално опечен, нито много сладък, нито кисел от ябълките...да видим утре децата дали ще го ядат!