Трогателен подарък

Вчера в последния половин час в занималнята, синът ми приготвил подарък за мен- лист хартия, на който беше написал:

"Мила мамо, много те обичам и винаги щете обичам мамо тиси много нежна и тисими найдобричка!"

Съжалявам, че вече го е залепил на вратата на стаята си и не мога да го сканирам, защото посланието е страшно сладко с печатните букви, някои от които все още обърнати, както децата обикновено правят, преди да се научат да пишат правилно.

Не мога да опиша колко ме трогна този малък лист хартия. Честно казано, помислих си с какво съм заслужила такава безрезервна любов и нежност. Знам, че човек наистина дължи страшно много на родителите си, но понякога се изкушавам да мисля, че всъщност ние, родителите, сме тези, които трябва да сме благодарни за тази непрестанна обич, безрезервна, във възрастта, когато нашите недостатъци все още са скрити от детските очи и те виждат само най-най-хубавото.

Earl Grey Twinnings

Започнахме да пием чай през 1999, след второто ни пътуване до Великобритания. Не че дотогава не сме пили отвреме-навреме, но през 1999 за първи път открихме Чая- великолепния Earl Grey Twinnings, най-прекрасният чай на света! Ароматът на бергамот го прави по-различен от всички други блендове. Доста дълго време го запарвахме съвсем по английски. Бяхме си купили от Англия една цедка за чай във формата на малко чайниче. Купувахме чая само в насипно състояние и го запарвахме в това чайниче. След време то се счупи и честно казано, минахме на по- аматьорския вариант с пликчетата:-)). В действителност разликата във вкуса не е голяма....или поне на нас така ни се струва, може би вкусът ни не е толкова изискан!

Пиенето на чая при нас е сезонен ритуал. Желанието ни за чай изчезва с настъпването на лятото. Вдигне ли се температурата навън над 20 градуса, започваме все по-рядко да си правим, докато накрая престанем съвсем. Не мога да пия чай през лятото, въпреки всички уверения колко помага в горещината и романтичните представи за бедуините в пустинята, които утоляват жаждата си с топъл чай. Съответно, когато ни се припие чай отново, знаем, че лятото си е отишло. Тази година това се случи преди една седмица, след последните топли, дори горещи дни.

Обичам да пием чай заедно с мъжа ми, обикновено в хола пред телевизора. Не мога да избегна усещането за някакъв хубав ритуал, за приятен и уютен навик. Първо слагам захарта в чашите, после наливам кипнатата вода (да живеят електрическите кани!) и чак след това потапям пликчетата. От известно време купувам само кафява захар. Това сигурно е жалък опит да си представям, че съм направила поне за едно нещо здравословен
избор:-)). Не е много убедително при положение, че продължаваме да си хапваме от белия ориз и не щем да чуем за пълнозърнести спагети, но все пак относно кафявата захар има някакво похвално постоянство.
Пликчетата стоят в чашите няколко минути. Чаят много върви с нещо сладко. Този месец сладкото е именно сладко от смокини, купено през лятото от Созопол. Созополските баби правят най-хубавото сладко от смокини. Страхотно е да го отвориш в София, след като си се разделил с морето до следващото лято, след като температурите бързо бързо са слезли до средата на термометъра и започваш да вадиш топлите одеяла; тогава да отвориш едно бурканче зелени смокини и да те лъхне неописуемият им аромат си е истинско блаженство.
Днес, обаче, към чая имаше щрудел, собствено производство. Започнах да правя щрудел тази година, вдъхновена от паузата на Новогодишния концерт на Виенската Филхармония. В тази пауза показваха как една руменобузеста австрийска девойка месеше и приготвяше този изтънчен сладкиш. Никога не съм си представяла, че този празничен концерт на Виенската Филхармония ще има такава роля върху кулинарния ми репертоар! Какво беше необичайното в този щрудел? Първо, научих, че се прави с разточени кори (разбирай, бутер тесто "Белла" в моя вариант!). Второ, голямото откритие бе, че няма нужда ябълките да се белят преди настъргване! Третото, че напълненото тесто се завива на голям масур и се цепва на равни разстояния с нож, за да се опече по-добре. Оттогава щруделът се превърна в детска играчка за мен. Днешният е просто съвършен....идеално опечен, нито много сладък, нито кисел от ябълките...да видим утре децата дали ще го ядат!

Почивните дни

От доста време насам нашата държава започна една интригуваща политика относно почивните дни. Става дума за прословутото сливане на уикенда с националните празници, при което въпросните почивни дни стигат до 4-5 на брой.Дотук ще кажете "ами хубаво, страхотно". Е да де, ама освен че ние, родителите,почиваме, почиват и детските градини и училищата. През тези дни обикновено влизат в сила едни правила, доста подобни на Законите на Мърфи:

~~~През почивните дни обикновено времето е лошо. Следствие: не може да се извлече никаква полза от почивката, децата стоят вкъщи и скучаят.
~~~Точно когато имаш време да направиш едно есенно почистване, децата ти се качват на главата с мили, но ненавременни предложения да се включат, настояват да погледнеш докъде е стигнал техният герой в играта на Playstation-а, и очакват да им намериш занимание, което да ги спаси завинаги от скуката. Следствие: почистването през почивните дни изнервя още повече.
~~~Нямаш оправдание да не готвиш. Желателно е дори да се отчетеш със сладкиш или кекс. Или баница. Е, ако нервите ти са достатъчно здрави за гледката на дъщеря ти, която сладко меси своята баница на пода.
~~~Почивните дни те настройват романтично. Ех, сега точно му е времето да излезете само двамата с половинката! Но къде ти, нали гузната съвест само това а чака, веднага да излезе от скривалището и да те посочи с пръст, задето през седмицата и без това те няма на работа, пък сега ще ощетяваш децата и в почивните дни!
~~~Броят на почивните дни влияе пряко пропорционално на количеството разсипани играчки и безпорядъка на квадратен метър.

Сигурно има и други екстри, за които съм забравила да спомена...но така или иначе, накрая човек започва да копнее тези празници да свършат, за да си почине от...празниците!

Една сутрин:-))

Днес вече се изяснява каква ще е горе-долу картинката на сутрешната ни подготовка за водене на училище и градина. Будилникът звъни,аз се събуждам, но зверски ми се спи и слагам глава на възглавницата "само за малко". Поспивам още 15 мин. и установявам, че вече няма хич много време. Ставам, измивам се, нахлувам в стаята на децата. Синът ми се крие под одеялото. Той със сигурност е буден от половин час, но знае, че ще вляза да го рушкам да става, и се прави на заспал. Нахоквам го набързо, а той се възмущава, че му се карам на него, задето аз съм се успала. Решавам, че днес може да мине без закуска вкъщи. И без това чантата му е пълна с храна (сандвич, кроасан, вафла,ябълка), а и след първия час ще им дадат закуска от училище. Но той не дава и да се издума и аз се предавам, за да не стане истерията по-голяма. Намазвам една филия с пастет и постоянно го подканвам да я изяжда по-бързо. Дотук нищо не съм споменала за Зорница. От понеделник тя е преместена от яслата в първа група, и макар да се чувства много добре там и преместването да мина без никакви сътресения, тя счита за нужно да даде своя принос към сутрешната бъркотия и започва да мънка, че не иска да ходи в първа група. Обличам я. Аз самата все още съм по пижама. Отивам в кухнята да приготвя сандвич за училище. По желание на Косьо съм му запазила два кренвирша от вчера и сега му ги слагам с филия хляб в раницата. Зорница нахлува в кухнята точно в момента, когато беля кренвиршите и веднага си поисква един. Обяснявам й, че това са за бати и повече няма. Тя надава вой. Аз геройски устоявам и прибирам бързо сандвича в раницата. Тя продължава да реве. Отивам да будя мъжа ми за подкрепление. Решаваме той да заведе Косьо, а аз да заведа Зори на градината. Зори хълца от съжаление към себе си и сърцераздирателно нарежда "Искам да ям, искам да ям при тебе, не искам да ям в градината; искам в яслата, не искам в горната група!" Взимам Зори и я обличам и обувам, все под звуците на този приятен съпровод. Баткото вече е излязъл с баща си. Решавам да се сдобрим със Зорница и й предлагам да я гушна да се успокои. Тя приема (о,радост!). Гушим се,избърсваме сълзите и насочваме вниманието си към едно пакетче с дъвки. Тя спира да плаче и интересът й се премества към дъвките. Коментира, че "мама вече ми разрешава дъвки, защото съм голяма". На излизане срещаме и таткото,който междувременно е завел Косьо. Отиваме тримата с нея на градината. Там ритуално се отбиваме в яслата. Леля Маги я посреща както винаги възторжено, но Зорница усеща, че вече нещо не е както преди. На шкафчето й вече го няма нейното име, пък и никой не я кани да се събува и да влиза в яслата. Лекичко я подканвам да тръгваме и за да няма повече ревове, я взимам на ръце. Това упражнение вече много рядко го правим, защото тя тежи 18кг., но днес в името на мира....Качваме се до първа група (впрочем, това е същата група със същите учителки, при които беше Косьо)и тя така бърза да влезе при децата, че забравя да си събуе обувките. Оправяме набързо грешката и тя пак се втурва при тях. След секунди се връща да ни гушне и без притеснение се прибира в стаята.

Явно така ще изглеждат в общи линии сутрините тази година. Разликата е само в това, че днес по изключение не сме на работа с мъжа ми, и като се връщаме вкъщи след изтощителните приготовления и водене на децата, веднага се отправяме да поспим още малко. После, когато сме се наспали вече хубаво, към 11ч.светът изглежда по-гостоприемен:-)).

Имам вече първокласник

Днес е първата спокойна сутрин след връщането ни в София, в която най-после мога да намеря време за себе си. Подвързахме учебниците, подсигурихме се с пособия,купихме екипа за физическо, горе-долу започнахме да се ориентираме в порядките на училището. Последната седмица ми остана в съзнанието с едно постоянно препускане по магазините и притеснение дали няма да пропусна да купя нещо необходимо. Първите два дни след 15-ти септември часовете им в училище бяха съвсем кратки и общо взето, тъкмо да го оставя на училище, и вече трябваше да го взимам. Днес е първият сериозен учебен ден. През последните две години мисълта за предстоящото тръгване на училище беше някак много кошмарна. Бяхме свикнали с бебешката сигурност и игрова обстановка в детската градина. На тържеството по завършване на подготвителната група сърцето ме заболя, че ставаме родители на първокласник, т.е., времето си върви, той безвъзвратно расте.
После през лятото се извърши метаморфоза и той сякаш за три месеца преодоля границата между детската градина и училището. Изглежда, че и аз "узрях" за този момент, защото с наближаването на 15-ти започнах да гледам на промяната изцяло в положителна светлина.
Много се развълнувах на първия учебен ден. Беше много по-различно, отколкото тръгването на детска градина. Детската градина е само откъсване от дома и от грижите вкъщи, а училището обозначава и преминаване в нов социален статус. Това е пътят, който ще го доведе до висшето образование и впоследствие до професията, която ще си избере.