Първият сняг идва

(3.50 PM)Току-що си направих най-дългото кафе с най-хубавия каймак.:-)) Не че обичам дълго кафе, напротив- пия го винаги късо, по италиански, но този път забравих машината. Навън заситни дребен дъждец, облаците се спускат все по-ниско и всичко се обвива в млечно-сива светлина.Според прогнозите днес вечерта или утре дъждът ще премине в сняг. За съжаление, тази новина не ме радва, както едно време в детството ми. Сега снегът за мен е свързан със студ, необходимостта от топли обувки и термо панталони за децата, газене в кишата, чистене на колата всяка сутрин, хлъзгави пътища и пр. и пр. Все мисли, далеч от безгрижната, чиста детска радост, която ме обземаше при всеки сняг.Колкото по-силно валеше и натрупваше, толкова повече се радвах.

(1.20 АМ)Вече вали сняг. Все още не личи по улиците, но колите са вече заснежени. Днес (или по-точно, вчера)смених гумите на колата- съвсем навреме, както се вижда. Помогна ми един наш колега и приятел, тъй като мъжът ми не е в София. Човекът отдели общо 4 часа от времето си, за да ми услужи.Много съм му благодарна.Чудесно е да имаш такива приятели! Никога няма да забравя добрината, която направи.

Малко по-късно, обаче, като тръгнах да взимам Зори от градината,преживях доста неприятен момент. При запалването на колата се чу едно странно престъргване, което никога не го е имало. Притесних се много.Почнах трескаво да премятам из главата си на какво може да се дължи това.От вчера ми светна лампичката на бензина, но по принцип от опит знам, че ми остава още за около 80 км.Изведнъж реших, че може да свършва бензинът и че трябва спешно да отида да я заредя.Добре, ама на улицата, където живеем, от известно време стават километрични опашки от автомобили в определени часове от деня. Значи, от една страна, се чудя как да изляза с колата,като никой не ми дава път, а от друга, гледам часовника, че вече става късно и трябва да взема Зори. Косьо пък е сам вкъщи, а мобилният ми телефон се зарежда у дома.Приказка! Веднага започнах да си представям как бензинът ми свършва на пътя,преди да съм стигнала където и да е, Зори е в градината, Косьо е сам вкъщи, и аз без телефон....и просто загубих ума и дума.Изглежда, просто съм изключила тотално от реалността за момент, защото се стреснах от един мъж, който ми чукаше на стъклото, за да ми каже, че шофьорът зад мен ми дава път да мина. Ама не си мислете, че това беше приятелски жест..о, никак даже! Те бяха двама старчоци, които чакаха автобуса на спирката и продължиха да ме псуват и коментират колко съм тъпа- ясно ми беше за какво става въпрос, дори без да чувам думите им. Както и да е, това малко можеше да ме засегне в дадения момент, но дава представа доколко съм се шашнала. Докато пъплех в задръстването, реших, че най-важно е да взема Зорница, стига да мога да се добера до градината.Отказах се от бензиностанцията. Мислех да отида после с нея, но щяхме много да се забавим и се притеснявах за Косьо.Междувременно колата си вървеше, звукът при запалването почти изчезна.Прибрахме се вкъщи.Утре сутринта на светло и на бистра глава ще мисля какво да правя.Но рядко ми се е случвало да съм толкова близо до нервна криза, колкото днес. Просто ръцете ми трепереха, получих сърцебиене и дето има една дума, не бях на себе си. Сега, като си помисля, по-скоро колата все още да има бензин, поне колкото да я закарам на бензиностанцията.Ще видим дали и този звук ще се е появил отново.