Блогиране

Намерих много интересно занимание- да обикалям по блоговете на случайни хора, като използвах бутона "next blog". Почувствах се, сякаш въртя копчето на радиото и чувам различни станции. Поразително е през какво многообразие преминах само за няколко минути! Вчера попаднах в блога на американска фотографка, днес скочих в политически блог, после в блог на 8- годишно момиче, после в блог на немски език, посветен на сънищата, после в християнски блог, после в блога на една аниматорка, и т.н. и т.н. Усещането е много особено. Все едно чрез някаква вълшебна способност мога за секунди да долитам до хора в най-отдалечени краища на Земята, и да докосвам живота им.

Тази картинка превъзходно предава как си представям докосването на хората през блоговете. В действителност, това е една блогосфера- намерих я на сайта, посветен на "мега-обществото" (дано не е проблем, че взех "назаем" картинката!)- http://icommons.org/2006/08/26/megacommunity-manifesto/
(О, радост- намерих лицензионната им страница и няма проблем с използването на картинката!)

Това чувство ме кара да си мисля, че има смисъл човек да пише блог. Все едно да оставиш на зведната карта на небето знак до една звезда с твоето име....

Още малко за Париж

За разходките си в Париж ползвахме ето този пътеводител: "Париж-джобен пътеводител".

Малък е като обем, удобен за носене, и към него има отделно голяма карта на града. Информацията е поднесена под формата на маршрути. Много лесно се ползва и за такъв кратък период е идеален.

Още един интересен музей е галерията "Д`Орси" . Тя е посветена на изкуството след втората половина на 19 век и основно на това от 20 век. Сградата е служила в миналото като железопътна гара- Gare D`Orsey. Чернобялата снимка показва как е изглеждала в миналото. Цветната снимка е от съвременния музей.

Най-интересните зали за нас бяха тези с любимите ни Моне, Дега и Ван Гог. Видяхме прочутите картини на катедралата в Руен от Моне, рисувани в различни дни. Там е "синият" автопортрет на Ван Гог и "Обедна почивка". Моне рисува водата по уникален начин. Тя трепти на картините му. Когато се приближиш, виждаш само сбор от несвързани мазки в различен цвят, но когато се отдалечиш, те изведнъж придобиват обем и движение. А за Ван Гог какво да кажа.....картините му са толкова силни и наситени, че греят като слънца. Това е пиршеството на Цвета и на Чувството.

Какво не можахме да видим? Не можахме да стигнем до Бастилията и Еврейския квартал. Не се качихме на Айфеловата кула- по моя вина, признавам си:-)). Не можахме да се разходим с корабче по Сена. Сигурно има още много, много пропуски, но какво пък....нека нещо остане и за следващия път!:-))

Още снимки от Париж

Монмартър

Разходката из квартала Монмартър оставя приятното чувство, че за миг сте се пренесли на друго място и не сте в грамадния, оглушителен и масивен Париж. На нас симпатичните малки улички ни напомниха по нещо на Созопол и Несебър. Всичко е много закътано, уютно, спокойно. Тишината, която цари в Монмартър, е впечатляваща. Нищо не подсказва за чудовищния поток от ръмжащи коли в центъра, който не стихва до късно през нощта.

За туристите една от забележителностите на Монмартър е църквата "Сакре Кьор"("Свято сърце"). Тя се издига красиво над целия квартал. Вътре, обаче, човек остава доста разочарован, защото е сива, безинтересна, без декорации. Някои от куполите са оставени изобщо без стенописи. Изглежда е вярно, че монмартърци не са я обичали много-много, тъй като тя е била символ на тяхното поражение. Ако имате "късмет" да попаднете на ревностни блюстители на реда, ще чуете едно непрестанно колоритно шъткане към посетителите, отправено явно с цел да се създаде илюзията, че това не е просто туристическа забележителност, а някакво специално място. В резултат на тези усилия най-силният шум във вътрешността на църквата е именно ревностното шъткане.

От справочника узнахме, че в Монмартър има музей на Дали. Музеят е страшно интересен и чудесно подреден. Там има изложени около 300 творби на Дали, както и някои неща на Пикасо. Това са графични серии на определена тематика и скулптури. Впечатляваща е фантазията на Дали и лекотата, която е рисувал. Определено в графиките му си личеше "леката ръка" на гения- експерименти с различни техники, шокиращи символи, смислови провокации. Около скулпторите имаше табелки с подробно описание на символиката им и честно казано, рядко ми се е случвало така старателно да чета подобни табелки:-)). Сега съжалявам, че не снимах с фотоапарата, докато бяхме на изложбата, защото щях да сложа няколко от най-интересните неща тук.

На тръгване, докато се качвахме обратно към изхода, се забавлявахме с остроумно подредените по стената откъси от интервюта на Дали, придружени от фотографии, очевидно специално аранжирани и заснети по тези откъси.

Ето малко страници за Дали:

http://www.dali-gallery.com/, http://en.wikipedia.org/wiki/Salvador_Dalí , http://www.daliparis.com/front.html (уеб страницата на музея на Дали в Монмартър)

Музеят на Роден

Досега не бях имала възможност да видя на живо скулптури на Роден. Преди години бях чела един роман за него и бях много впечатлена от снимките на творбите му. Затова на втория ден от престоя ни отидохме в музея "Роден", където е събрана голяма част от творчеството му.




Музеят се намира на Rue de Varenne 77, близо до Музея на инвалидите. Той представлява една хубава къща с красив голям двор. Историята на самата сграда е доста интересна. Построена е между 1728 и 1730 г. и е била известна с изискания вкус на обзавеждането и стилната архитектура. През 1753г. е продадена на маршал де Бирон, който превръща двора й в една от най-прекрасните градини в Париж. След смъртта му къщата сменя няколко собственика, докато през 1820 е дарена на "Обществото на Светото сърце на Исус Христос". Основателката на обществото, преподобната майка-игуменка Софи Барат, премахва всички предмети и знаци на лукса от обзавеждането до такава степен, че когато през 1905 държават конфискува собствеността, от къщата са останали голи стени и тавани, дворът е запустял и изоставен. Въпреки че намерението на държават е било да я разруши, междувременно доста известни творци и артисти пребивават временно в нея- Кокто, Анри Матис, Айсидора Дънкан. През 1908г. Роден наема няколко стаи. Запленен от чара на сградата и градината, той украсява стените с картини от своята колекция и поставя гръцки и римски скулптури в парка. През 1911г. държавата купува имението. Постепенно изкристализира идеята тази къща да се превърне в музей на Роден и неговото изкуство. За целта скулптурът е готов да завещае творбите си и богатата си колекция от произведения на изкуството на държавата. Музеят е отворен през 1917г.- две години след смъртта на Роден.

Не знам дали защото предният ден се бяхме нагледали на античните скулптури в Лувъра, някак не бяхме толкова впечатлени от скулптурите в музея. Странно е, че те изглеждат по-добре на снимка, отколкото на живо.

Прословутият "Мислител", например, така и не разкри за мен дълбокия си смисъл дори когато го видях в оригинал. Струва ми се, в него авторът тайно е изразил своята представа за себе си като сериозен задълбочен творец и философ, и в резултат на това се е получил един доста мрачен образ. :-))

Известната скулптурна група "Гражданите на Кале".

Много ме впечатлиха тези прекрасни ръце.

.....както и мистичната "Ръката на Бога".

"Целувката"

Чудесната "Ева" на Камий Клодел- скулптурка и любовница на Роден

"Полетът на Икар"

Париж!

Колкото и удивителни да сложа, няма да мога да изразя радостта от прекараните дни в този вдъхновяващ град! Надявала съм се да го видя някой ден, но не съм си представяла, че ще прекарам 4 дни там!

Поводът, който ме отведе в Париж, беше концерт на нашия струнен квартет "Хелиос", организиран от Посолството на България със съдействието на Министерството на културата. Той се състоя в прекрасната сграда на църквата към Музея на инвалидите. Залата беше пълна, дори преди началото на концерта имаше проблем с местата. За концерта мога само да кажа, че мястото беше изключително подходящо за музициране, с отлична акустика, благодатна за камерен състав. Програмата беше доста пъстра- Големинов, Шостакович и Равел- три съвсем различни стила и звучности. Музиката на Шостакович по неочакван начин намери изява в тази зала. Нейната трагична същност реверберираше в тъжното достолепие на целия военен комплекс. Човек неволно се сещаше за жертвите на войната- не само последната голяма, но и от всички битки, водени преди нея. Имахме голям успех, а и самите ние бяхме доволни от изпълнението си. Мисля, че постигнахме едно ново ниво на съвместно свирене. Бяхме абсолютно единни в музицирането-твърде рядък дар като преживяване, осъществим единствено когато свириш с прекрасни музиканти, които освен това са ти й приятели. За тези дни успяхме да видим много неща. Някои останаха за следващия път:-)). Париж страшно ми хареса с усещането на простор, с широките булеварди, с красивите сгради, с историята, която те съпътства на всяка крачка. Голямата ми мечта беше да посетя Лувъра и да видя една от най-любимите ми картини- "Джокондата". Затова отидохме там още в деня, когато пристигнахме.


Реконструкцията на входната част с изграждането на модерната пирамида и огромния комплекс на едно ниво под земята са улеснили извънредно много достъпа до музея. Има много каси и автомати за билети и въпреки огромния приток на хора, опашките са съвсем минимални. Стигнахме дотам доста изгладнели, защото много вървяхме и снимахме по пътя, не бяхме и обядвали. Наложи се да хапнем нещо в кафенето на музея-нещо, което от всяка гледна точка не е за препоръчване- нито като цени, нито като качество.

Лувърът е един наистина чудовищен по обем музей. За да бъдат разгледани всички зали, са необходими около 6-7 часа. В същото време, дори човек да разполага с 2-3 часа, той пак може да извлече най-доброто от посещението си там. На гишето "Информация" са на разположение безплатни карти на най-различни езици. На тях чудесно са отразени най-известните творби, които могат да се видят, и човек може бързо да се ориентира къде точно да отиде. Тъй като го посетихме два пъти, може да се каже, че видяхме почти всичко. Най-интересни бяха отделите на Древния Египет, антична Гърция, древните Месопотамия, Асирия и Вавилон, и разбира се, италианските художници. Ето някои от снимките, които направих там:

Статуята на богинята Нике-изумително предадено движение и порив напред

Венера Милоска- прекрасна! Обикновено никой не я снима в гръб, и жалко, защото всъщност тя има много красив изваян гръб!

Един доста голям крак:-))

Страховит и същевременно красив асирийски сфинкс

Очарователна египетска статуетка

Прочутият писар

"Книга на мъртвите"

Умиращият роб на Микеланджело


Съживяването на Психея от Канова

Усещането, докато гледаш "Джокондата", е изумително. Това е картина, която излъчва невероятна женственост и спокойствие, които сякаш прекосяват вековете и съществуват вечно, завинаги, във всеки миг.

За най-близките хора от детството ни

Днес се навършват 17 години от смъртта на дядо ми. През януари станаха 13 години без баба ми. Наскоро преглеждах стари картички и открих писмата, които дядо ми и баба ми са писали на мен и майка ми през лятото, докато сме били на почивка. Стори ми се много мило, че сме си разменяли писма и картички за един сравнително не дълъг период на отсъствие от дома. Почти всеки ден ходехме в старата телефонна поща в Бургас, където чакахме понякога половин час и повече, за да се освободи кабина и да се обадим вкъщи. Още помня специфичната миризма на непроветрявано помещение, пропито с мирис на пот и пластмаса. Дядо ми беше за мен най-добрият дядо в света. Той винаги имаше време за мен, четеше ми, играеше на моите игри, пеехме заедно песни. Ставаше много строг само, когато се разболеех- професионална деформация, тъй като той самият беше лекар и винаги приемаше моите детски болести много на сериозно. :-))

А баба, какво да кажа за баба, от чиито ръце излизаха на Великден най-вкусните козуначени кифлички; баба, която докато имаше сили, въртеше цялото домакинство, а освен това ме водеше на разходка и на уроци.

Споменът за баба и дядо е някак особено интимен, домашен, уютен. Тяхното присъствие обгръща детството ми като една естествена среда на любов, грижа и много внимание.

Завръщане в блога:-))

Днес най-после посетих хубавия си блог и се засрамих, че не съм го опреснявала толкова време. След две изтощителни седмици непрестанна работа имам два почивни дни, в които много добре си почивам. Тази вечер тръгваме с автобус за Асти, Италия. Филхармонията ще изнесе концерт там в петък, 23-ти. Отдавна не съм била в Италия и чакам с нетърпение да пия пак божественото еспресо! Асти е град в областта Пиемонте и изглежда доста интересен на снимките. Съжалявам единствено, че няма да прекараме достатъчно време там. Все още се чудя дали да взимаме видеокамерата....Имаме я отскоро и ми се иска да снимаме града, но от друга страна, се притеснявам, че няма да има много време за разходки и само ще я разнасяме по автобуса. Вече се запасихме с похапване за из път- традиционните кроасани, вафли, ябълки, банани, сандвичи и пр. Задължително взимаме дискмен с някои любими дискове. Книги. Списания. Лаптоп. За първи път ще пътувам с лаптопа, откакто си го купих. Много се надявам да има Интернет връзка в хотела. Хмм...тъкмо това сега проверявам, и май няма....

Андрей Тарковский и филмът "Зеркало"

Преди няколко дни гледах за втори път "Огледало" на Тарковски. Струва ми се, че го разбрах. Филмите на Тарковски показват вътрешния свят на човека, най-съкровеното му "аз". Затова всеки, който очаква да ги възприеме по традиционния начин, може да изпита голямо недоумение, да се отегчи и просто да остане равнодушен. Намерих едно много интересно интервю на Тарковски, в което той говори за творчеството си и целите на творчеството въобще.. По-късно ще препиша някои цитати от него.

Нови Сад- един нов поглед към Балканите (продължение)

От пръв поглед градът прави впечатление на много поддържан. По улиците е много чисто,всички сгради са прясно боядисани и ремонтирани. Стилът на сградите е австро-унгарски, архитектурата е подобна на старите сгради в София или Русе.



Вечерта, когато пристигнахме, заваля сняг. Още на другата сутрин машините за почистване вече сновяха из центъра. Въпреки това, началникът на службата за почистване на улиците е бил уволнен същия ден,тъй като имало закъснение на градския транспорт поради непочистен сняг.Странно защо такива неща не се случват у нас....




Хората са много любезни и въпреки разпространеното мнение, че "не ни обичат", реакциите бях много положителни, когато отговаряхме на въпроса "откъде сме". В качеството си на акомпаниращ квартет на третия тур на клавирния конкурс бяхме обградени с голямо внимание. Цялата организация на престоя ни беше перфектна от момента, в който пристигнахме на гарата, до 4ч. сутринта на 16.03, когато едно младо момче-шофьор на музикалното училище, дойде с микробус да ни закара на влака.

Положителното впечатление се подсилваше особено много от факта, че не бяхме напуснали пределите на Балканите. Приликите между Сърбия и България са доста: следите на комунизма си личат; стандартът на живот не е много по-висок, манталитетът също не е много различен-все пак, това е Сърбия, не е Германия или Швейцария.Последвалото сравнение със София след завръщането ни никак не беше в наша полза. Утешението беше в това, че имахме няколко чудесни дни, изпълнени с хубава музика и положителни емоции.

Нови Сад- един нов поглед към Балканите

Ужасно дълго време не съм писала в този блог, но днес препрочитах пасажи от предишните месеци и останах приятно изненадана- в смисъл, че ми беше интересно да ги чета и реших, че може би си струва да продължа да пиша отвреме-навреме.

На 16-ти се върнах от Нови Сад, Сърбия, накъдето неочаквано ми се отвори път. С квартет "София" участвах в третия тур на един клавирен конкурс. Престоят ни там беше изненадващо толкова добре организиран и приятен, че като че ли сега още не мога да се адаптирам към тукашната действителност. Ето един опит за кратък разказ за Нови Сад в снимки:



Това беше хотелът ни на централния площад на града. Стаите бяха с поостарял дизайн, но чисти и приятни.




Това се виждаше от прозореца на стаята ми:-)). През цялото време валеше сняг.




Това е централният площад на Нови Сад. Само да спреш за малко да снимаш, и гълъбите буквално започват да те нападат- прииждат на големи ята, пляскат силно с криле и те наобикалят. Признавам си, че макар да не съм параноичка на тема "птичи грип", не ми беше особено приятно:-)).





Тази кула е символът на града, има я на всички сувенири.





Тези чудесни улични фенери в старинен стил напомнят малко за Прага....





На брега на Дунав....

(to be continued....:-))

Почивни дни

Много се радвам на тези два почивни дни. Най-после мога да остана малко вкщи, без да търча цял следобед да прибирам децата от градина и училище.

Сутринта отидохме с Косьо в "Метро" да купим на Зори апрески за снега.Стигнахме благополучно до бензиностанцията, където наляхме бензин в изгладнялата кола (все пак на това се е дължал странният звук при запалването). В "Метро" беше страхотна блъсканица. Хората бяха тръгнали да пазаруват като за последно.Човек ще си помисли, че Коледа е след два дни! Нямаше дори свободни колички, като пристигнахме. Важното е, че купихме каквото трябваше, Косьо мъжки изтърпя чакането на опашката и не ми мрънка, което си е постижение:-)). Заварихме Зори ревяща в леглото. Тя категорично отказа да спи и аз реших, че нямам сили, а и няма смисъл да се боря с нея, защото бях сигурна, че ако се наложа да я накарам да легне отново, ще стане още 3 пъти и накрая резултатът ще е пак същият.Така че я облякох и я оставих да се занимават с батко си, а аз се усамотих и полегнах малко да подремна.

Мъжът ми тръгна днес за България.Тепърва му предстои 12 ч. полет до Париж.Вече нямам търпение да го посрещна!

Първият сняг идва

(3.50 PM)Току-що си направих най-дългото кафе с най-хубавия каймак.:-)) Не че обичам дълго кафе, напротив- пия го винаги късо, по италиански, но този път забравих машината. Навън заситни дребен дъждец, облаците се спускат все по-ниско и всичко се обвива в млечно-сива светлина.Според прогнозите днес вечерта или утре дъждът ще премине в сняг. За съжаление, тази новина не ме радва, както едно време в детството ми. Сега снегът за мен е свързан със студ, необходимостта от топли обувки и термо панталони за децата, газене в кишата, чистене на колата всяка сутрин, хлъзгави пътища и пр. и пр. Все мисли, далеч от безгрижната, чиста детска радост, която ме обземаше при всеки сняг.Колкото по-силно валеше и натрупваше, толкова повече се радвах.

(1.20 АМ)Вече вали сняг. Все още не личи по улиците, но колите са вече заснежени. Днес (или по-точно, вчера)смених гумите на колата- съвсем навреме, както се вижда. Помогна ми един наш колега и приятел, тъй като мъжът ми не е в София. Човекът отдели общо 4 часа от времето си, за да ми услужи.Много съм му благодарна.Чудесно е да имаш такива приятели! Никога няма да забравя добрината, която направи.

Малко по-късно, обаче, като тръгнах да взимам Зори от градината,преживях доста неприятен момент. При запалването на колата се чу едно странно престъргване, което никога не го е имало. Притесних се много.Почнах трескаво да премятам из главата си на какво може да се дължи това.От вчера ми светна лампичката на бензина, но по принцип от опит знам, че ми остава още за около 80 км.Изведнъж реших, че може да свършва бензинът и че трябва спешно да отида да я заредя.Добре, ама на улицата, където живеем, от известно време стават километрични опашки от автомобили в определени часове от деня. Значи, от една страна, се чудя как да изляза с колата,като никой не ми дава път, а от друга, гледам часовника, че вече става късно и трябва да взема Зори. Косьо пък е сам вкъщи, а мобилният ми телефон се зарежда у дома.Приказка! Веднага започнах да си представям как бензинът ми свършва на пътя,преди да съм стигнала където и да е, Зори е в градината, Косьо е сам вкъщи, и аз без телефон....и просто загубих ума и дума.Изглежда, просто съм изключила тотално от реалността за момент, защото се стреснах от един мъж, който ми чукаше на стъклото, за да ми каже, че шофьорът зад мен ми дава път да мина. Ама не си мислете, че това беше приятелски жест..о, никак даже! Те бяха двама старчоци, които чакаха автобуса на спирката и продължиха да ме псуват и коментират колко съм тъпа- ясно ми беше за какво става въпрос, дори без да чувам думите им. Както и да е, това малко можеше да ме засегне в дадения момент, но дава представа доколко съм се шашнала. Докато пъплех в задръстването, реших, че най-важно е да взема Зорница, стига да мога да се добера до градината.Отказах се от бензиностанцията. Мислех да отида после с нея, но щяхме много да се забавим и се притеснявах за Косьо.Междувременно колата си вървеше, звукът при запалването почти изчезна.Прибрахме се вкъщи.Утре сутринта на светло и на бистра глава ще мисля какво да правя.Но рядко ми се е случвало да съм толкова близо до нервна криза, колкото днес. Просто ръцете ми трепереха, получих сърцебиене и дето има една дума, не бях на себе си. Сега, като си помисля, по-скоро колата все още да има бензин, поне колкото да я закарам на бензиностанцията.Ще видим дали и този звук ще се е появил отново.

"Соларис"

Тази вечер гледах филма с Джордж Клуни. Накара ме с носталгия да си спомня за "Соларис" на Тарковски. Разбира се, вариантът на Содърбърг е на светлинни години от Тарковски. После си пуснах видеокасетата, на която преди години сме записвали "Соларис" телевизията, но за съжаление по някаква причина не се появи цвят и беше чернобял. Отказах се.

За майка ми

Днес стават четири години, откакто майка ми почина.Не мога да кажа, че се чувствам по-различно, защото за тези четири години постоянно мисля за нея и всеки ден пред очите ми преминава една лента с последните дни от живота й. Загубата е огромна.Странно защо, но винаги наивно съм си мислела, че ще се разделя с майка ми чак когато тя много остарее. До такава степен я чувствах част от себе си и съществуването си, че не ми е хрумвало, че мога да я изгубя по-рано.Тя имаше различни здравословни проблеми, но общо взето, беше здрав човек и никога не сме имали особени поводи за притеснения. Нямам сили наново тук, в този блог, да разказвам подробно какво се случи и колко набързо си отиде...искаше ми само да имах думи да предам огромното чувство на липса и постоянната болка от това, че я няма.

Запалих свещичка в Руската църква. Купих хризантеми. Сега се сещам, че може би трябваше да сваря жито...но не знам дали вече ще успея до края на деня. Не се чувствам ангажирана стриктно с някакви християнски обичаи, просто правя това, което ми е по сърце и което знам, че би я зарадвало.

Не знам какво друго да добавя....

Умората

Странно как само заради вчерашния ден днес се чувствам разбита, скапана и неспособна на адекватна реакция. Вчера следобяд децата ми спретнаха класическо побъркване с всички екстри (е, може би не всички, ама и тези бяха достатъчни). Започна се едно весело боричкане, гонене, премятане, взеха да се хвърлят един върху друг и аз се уплаших, че ще се наранят. Бяха във фазата "оглушали уши" и никакви забележки и предупреждения не им действаха. Натоварих ги на колата да отидем да видим една възрастна позната. Вече се чувствах уморена от битката вкъщи.Те продължиха да ме ядосват, като към веселието се прибавиха и опити да се сбият в колата. Зори беше в настроение за един от своите безкрайни монолози, в които тя сама си играе някакви роли с въображаеми персонажи. Обикновено много издържам на нейното бърборене, но не и в този момент. Бях нервна, страхувах се да не направя някой глупост, докато шофирам, а моите хубостници полагаха всички усилия да ме вбесят още повече. През цялото време се стараех да не губя контрол над себе си, да реагирам адекватно и хладнокръвно. Но когато вечерта Зори стана три пъти, след като ги бях сложила да си легнат, и Косьо самодоволно се хихикаше въпреки предупрежденията, че ще бъде наказан, нервите ми не издържаха. Произнесох една патетична и съзнавам, вредна и съвършено безмислена реч, изпълнена в подходящ истеричен тон.Поредица от нравоучения, заплахи и т.н. Прелест! След всичко това затворих вратата на стаята им, затворих се в спалнята и хубаво се наревах. Чувството на родителско безсилие беше пълно. Когато съм поставена в състояние на силен родителски стрес, се улавям, че прибягвам до баналните "силови" методи и възпитателни привички. Никакво позитивно възпитание.Ох, какви ли светци са тези родители, които провеждат позитивно възпитание, когато децата им ходят по главите!

Днес пък побеснях, когато разбрах, че Косьо е похарчил 50 ст. за една гумена гадна топка, пълна с течност, която освен това веднага се беше спукала. Емоцията, която ме обхвана, беше толкова силна, че си дадох сметка, че сигурно проблемът е в мен. Ангажирам се прекалено много с децата, мъжът ми е в командировка и цялата отговорност е върху мен. Не успявам да се дистанцирам емоционално от тях (дистанцирам в положителен смисъл, т.е. да не оставям техните афекти да ми влияят) и ставам заложник на собствените си афекти.Мъжът ми много ми липсва и вероятно като цяло съм в относително нестабилен емоционален период.Вечер е, и се чувствам изморена.Тепърва ни чака вечеря, къпане и отново слагане по леглата.Колко ли пъти ще стане Зорница за нещо? Колко пъти ще ме ядоса Косьо?

Такива работи...Не обичам да се оплаквам от децата си, защото страшно много ги обичам и са прекрасни, но понякога олеква, като си кажеш какво чувстваш в даден момент.

Среща с много книги:-))

Днес имах много разтоварваща сутрин. Бях на буккросърска среща. Аз съм запален буккросър (който се интересува, да чете за Буккросинга на тези сайтове: Bookcrossing.com и Bookcrossing BG.:-)) Преди време се намерихме няколко момичета от София,също така запалени читателки и буккросърки като мен. През септември се видяхме за първи път, и днес се събрахме пак. Те са безкрайно симпатични и най-странното е, че много си пасваме. Голяма рядкост е да се събереш с хора, с които можеш да си говориш за книги, при това без разговорът да е надут и скучен. Най-любимият ми момент от срещите ни е, когато всяка извади книгите, които е донесла. Една част от тях си връщаме една на друга, останалата част са "нови попълнения" в библиотеките ни, които искаме да предложим за четене. От цялата компания само аз съм минала 30-те (направо съм ги преполовила, вече:-)); разликата ми с най-"малката" от нас е 13 години, но това не се усеща, когато си приказваме.Поне аз не го усещам, надявам се и за тях да е така:-)).

После ежедневието отново ме погълна с изискванията си. Отскочих до супермаркета, поне малко да напазарувам, защото от утре пак съм на работа и става по-сложно. В къщи ме посрещна Зорница, която беше спала само един час, след това се събудила и ревала...така че следобедният сън пак отпадна като вариант. Важното е, че прострях прането! Прострях прането! То стоя само 12 ч. в мокро състояние, след като се изпра в пералнята. По-подредените домакини може да познават удовлетворението от перманентно почистената къща, но не познават радостта на не толкова перфектните домакини, когато се свърши някоя нужна работа у дома. Мисълта, че си се справила, че този път не си оставила нещата "за после", че все пак има някакъв напредък- това само по-небрежните като мен познават:-)).

Сега отивам да си правя кафе.После отиваме с децата да видим една болна възрастна съседка, която живее срещу апартамента на майка ми. Сигурна съм, че ще я зарадваме.

"Шантав петък" с Джейми Лий Къртис

От доста време този филм ме "гледа" от лавицата на видеорента, но аз все имам някакво съмнение, че ще е глупост. Е, днес от немай къде вече го взех, и бях приятно изненадана. Много свеж, приятен филм за майка и дъщеря, които не се разбират и вследствие на тайнствена китайска магия си сменят душите за един ден.Понякога синът ми ми казва:"Не, мамо, ти не знаеш какво е да си с моята душа!"(ако го казва сега, на 7г., какво ли ще казва на 14????), и аз си помислих тази вечер, че наистина сигурно има много неща, които не разбирам, ситуации, на които не съм присъствала и всъщност не знам той как се е почувствал. Така че този филм по един хумористичен начин ни напомня, че трябва повече да се стараем да разбираме децата си, или поне да не претендираме, че ги разбираме на 100%.

Друго какво правих днес....заведох децата на куклен театър; опитах се да спя следобяд, но не можах, защото Зорница беше решила, че не й се спи; после направих баница-успешна!; купих хляб, взех си два филма от видеорента, вечеряхме, изкъпах децата, прочетох приказка ("Трите мечки"), навиках им се (особено на Зори), защото ми писна от номерата им при лягане и накрая се отправих гордо към свободата си в хола.После гледах филма,и досега вися в Интернет-а, главно във форумите на БГ-Мамма. Май вече ще вдигам дупето от стола и ще се преместя отново в хола за прочитане на вестниците и току.виж, някой друг ред от книгата, която чета в момента.

Нощният памперс на Зори- част трета:-))

Тази сутрин за първи път Зори беше суха, за което много я похвалих. Разбира се, аз я изпишках в 23.30, но досега винаги ставаше напишкана. Може да е било и случайно, но все пак аз го считам за напредък.Ще видим утре сутринта как ще е!

За какво е този блог?

Чудя се за какво всъщност направих този блог. Очевидно има цял куп неща, които са прекалено лични, за да споделя тук. Освен това, никой не го чете, което от една страна е добре, но от друга,за какво съм го сложила в Нет-а? Пък идеята много ми харесва.....Абе, ще я караме така засега, каквото напиша, напиша; който прочел, прочел. Голяма работа!:-))

Вчера и днес Косьо не беше на училище, поредните почивни дни, този път заради нещо, наречено "първолашка ваканция". Както и да е, прекарахме ги в мирно съжителство, от което съм много доволна, защото понякога се случва да попрехвърчат сериозно искри.Вчера ходихме да видим изложбата на восъчни фигури от музея в Санкт-Петербург. Не бях особено впечатлена, освен от фигурите на Ботев и Левски, специално поръчани за изложбата. Мисля, че и Косьо не се впечатли особено, защото повечето от известните личности все още не му говорят нищо (напр., Мерилин Монро,Фреди Меркюри,участниците в Ялтенската конференция и пр.). После разгледахме изложбата "България като на длан" в НДК. Това са макети на прочути исторически места в България. Макетите са изработени много добре и като цяло ни беше много интересно. Косьо много се впечатли от макета на Рилския манастир, тъй като през септември ходихме там.

Тази вечер гледах Шоуто на Слави и конкурса "Народен артист". Неочаквано и за самата мен се развълнувах от текста на стихотворението "Новото гробище над Сливница" от Иван Вазов. Всеки ред, всяко изречение изведнъж ми се стори абсолютно гениално, ужасяващо, въздействащо до мозъка на костите. Не бих казала, че вълнението ми беше от патриотично чувство, по-скоро ме развълнуваха самите образи и невероятно въздействащия,искрен патос и чувство. Странно е, че е имало хора в миналото ни, които са били способни да почувстват такова нещо абсолютно искрено и да напишат такава страхотна поезия. Къде е това чувство сега?

Библиотеката на Британския съвет

Днес бях в библиотеката на Британския съвет- едно от любимите ми места в София. Записах се през 1999г. Библиотеките бяха опустели страхотно, книгоиздаването все още не беше набрало днешните темпове. Беше страхотно чувството да имаш на разположение книги на съвременни автори, излезли преди година-две. Сега е още по-приятно, откакто от няколко години са в новата сграда на ул. "Кракра". Имат чудесно кафене с много вкусни неща, а по обяд там може и да се хапне на много добри цени. Обичам да прелиствам британските списания, като напр. "BBC Music", "Gramophone" (за класическа музика), женските "She" или "Glamour".

После търсих сп. "Мики Маус" за Косьо, бях му обещала да го купя, но заради играчката беше свършило. Наистина много глупаво се получи с това списание. Той го видя вчера вечерта, като прибирахме Зори от градината, и поиска да му го купя. Аз не исках това да става пред Зори, защото със сигурност и тя щеше да поиска нещо и пак щеше да стане разправия, затова му казах, че ще го взема днес сутринта. Той се съгласи, не много охотно, но нямаше избор. Тази сутрин първата му работа на път за училище беше да изтича до будката и за лош късмет точно в момента, когато купуваха списанието (беше останал само един брой). Рев, сълзи, разочарование.... Аз безгрижно го успокоих, че ще му купя от центъра, без обаче да съобразя, че толкова ще се търси заради играчката, и че е изчерпано по РЕП-овете. Когато разбрах, че няма смисъл да търся, ми стана много криво, защото в крайна сметка Косьо беше прав, като настояваше да го купя, а аз, ръководена от своите дребни родителски сметки, не му го взех, когато ни беше под носа. Затова пък изпитах наистина голямо облекчение, когато той не се разсърди много, че не съм го намерила. За компенсация му купих една книжка и комплект карти за игра. Приятно ми беше да се помотаем в книжарницата, докато той си избере книга, въпреки че в същото време се притеснявах, че ще ни направят забележка задето вади толкова много книжки...същевременно си мислех колко children- unfriendly е средата, в която живее. На много малко места истински се радват на децата, повечето пъти ги разглеждат само като досадни смутители на реда, които разбъркват и повреждат всичко. Същото притеснение изпитах и при посещението ни в Националната галерия, въпреки че нямах повод....просто все очаквах да ни направят забележка за нещо.