Почивни дни

Много се радвам на тези два почивни дни. Най-после мога да остана малко вкщи, без да търча цял следобед да прибирам децата от градина и училище.

Сутринта отидохме с Косьо в "Метро" да купим на Зори апрески за снега.Стигнахме благополучно до бензиностанцията, където наляхме бензин в изгладнялата кола (все пак на това се е дължал странният звук при запалването). В "Метро" беше страхотна блъсканица. Хората бяха тръгнали да пазаруват като за последно.Човек ще си помисли, че Коледа е след два дни! Нямаше дори свободни колички, като пристигнахме. Важното е, че купихме каквото трябваше, Косьо мъжки изтърпя чакането на опашката и не ми мрънка, което си е постижение:-)). Заварихме Зори ревяща в леглото. Тя категорично отказа да спи и аз реших, че нямам сили, а и няма смисъл да се боря с нея, защото бях сигурна, че ако се наложа да я накарам да легне отново, ще стане още 3 пъти и накрая резултатът ще е пак същият.Така че я облякох и я оставих да се занимават с батко си, а аз се усамотих и полегнах малко да подремна.

Мъжът ми тръгна днес за България.Тепърва му предстои 12 ч. полет до Париж.Вече нямам търпение да го посрещна!

Първият сняг идва

(3.50 PM)Току-що си направих най-дългото кафе с най-хубавия каймак.:-)) Не че обичам дълго кафе, напротив- пия го винаги късо, по италиански, но този път забравих машината. Навън заситни дребен дъждец, облаците се спускат все по-ниско и всичко се обвива в млечно-сива светлина.Според прогнозите днес вечерта или утре дъждът ще премине в сняг. За съжаление, тази новина не ме радва, както едно време в детството ми. Сега снегът за мен е свързан със студ, необходимостта от топли обувки и термо панталони за децата, газене в кишата, чистене на колата всяка сутрин, хлъзгави пътища и пр. и пр. Все мисли, далеч от безгрижната, чиста детска радост, която ме обземаше при всеки сняг.Колкото по-силно валеше и натрупваше, толкова повече се радвах.

(1.20 АМ)Вече вали сняг. Все още не личи по улиците, но колите са вече заснежени. Днес (или по-точно, вчера)смених гумите на колата- съвсем навреме, както се вижда. Помогна ми един наш колега и приятел, тъй като мъжът ми не е в София. Човекът отдели общо 4 часа от времето си, за да ми услужи.Много съм му благодарна.Чудесно е да имаш такива приятели! Никога няма да забравя добрината, която направи.

Малко по-късно, обаче, като тръгнах да взимам Зори от градината,преживях доста неприятен момент. При запалването на колата се чу едно странно престъргване, което никога не го е имало. Притесних се много.Почнах трескаво да премятам из главата си на какво може да се дължи това.От вчера ми светна лампичката на бензина, но по принцип от опит знам, че ми остава още за около 80 км.Изведнъж реших, че може да свършва бензинът и че трябва спешно да отида да я заредя.Добре, ама на улицата, където живеем, от известно време стават километрични опашки от автомобили в определени часове от деня. Значи, от една страна, се чудя как да изляза с колата,като никой не ми дава път, а от друга, гледам часовника, че вече става късно и трябва да взема Зори. Косьо пък е сам вкъщи, а мобилният ми телефон се зарежда у дома.Приказка! Веднага започнах да си представям как бензинът ми свършва на пътя,преди да съм стигнала където и да е, Зори е в градината, Косьо е сам вкъщи, и аз без телефон....и просто загубих ума и дума.Изглежда, просто съм изключила тотално от реалността за момент, защото се стреснах от един мъж, който ми чукаше на стъклото, за да ми каже, че шофьорът зад мен ми дава път да мина. Ама не си мислете, че това беше приятелски жест..о, никак даже! Те бяха двама старчоци, които чакаха автобуса на спирката и продължиха да ме псуват и коментират колко съм тъпа- ясно ми беше за какво става въпрос, дори без да чувам думите им. Както и да е, това малко можеше да ме засегне в дадения момент, но дава представа доколко съм се шашнала. Докато пъплех в задръстването, реших, че най-важно е да взема Зорница, стига да мога да се добера до градината.Отказах се от бензиностанцията. Мислех да отида после с нея, но щяхме много да се забавим и се притеснявах за Косьо.Междувременно колата си вървеше, звукът при запалването почти изчезна.Прибрахме се вкъщи.Утре сутринта на светло и на бистра глава ще мисля какво да правя.Но рядко ми се е случвало да съм толкова близо до нервна криза, колкото днес. Просто ръцете ми трепереха, получих сърцебиене и дето има една дума, не бях на себе си. Сега, като си помисля, по-скоро колата все още да има бензин, поне колкото да я закарам на бензиностанцията.Ще видим дали и този звук ще се е появил отново.

"Соларис"

Тази вечер гледах филма с Джордж Клуни. Накара ме с носталгия да си спомня за "Соларис" на Тарковски. Разбира се, вариантът на Содърбърг е на светлинни години от Тарковски. После си пуснах видеокасетата, на която преди години сме записвали "Соларис" телевизията, но за съжаление по някаква причина не се появи цвят и беше чернобял. Отказах се.

За майка ми

Днес стават четири години, откакто майка ми почина.Не мога да кажа, че се чувствам по-различно, защото за тези четири години постоянно мисля за нея и всеки ден пред очите ми преминава една лента с последните дни от живота й. Загубата е огромна.Странно защо, но винаги наивно съм си мислела, че ще се разделя с майка ми чак когато тя много остарее. До такава степен я чувствах част от себе си и съществуването си, че не ми е хрумвало, че мога да я изгубя по-рано.Тя имаше различни здравословни проблеми, но общо взето, беше здрав човек и никога не сме имали особени поводи за притеснения. Нямам сили наново тук, в този блог, да разказвам подробно какво се случи и колко набързо си отиде...искаше ми само да имах думи да предам огромното чувство на липса и постоянната болка от това, че я няма.

Запалих свещичка в Руската църква. Купих хризантеми. Сега се сещам, че може би трябваше да сваря жито...но не знам дали вече ще успея до края на деня. Не се чувствам ангажирана стриктно с някакви християнски обичаи, просто правя това, което ми е по сърце и което знам, че би я зарадвало.

Не знам какво друго да добавя....

Умората

Странно как само заради вчерашния ден днес се чувствам разбита, скапана и неспособна на адекватна реакция. Вчера следобяд децата ми спретнаха класическо побъркване с всички екстри (е, може би не всички, ама и тези бяха достатъчни). Започна се едно весело боричкане, гонене, премятане, взеха да се хвърлят един върху друг и аз се уплаших, че ще се наранят. Бяха във фазата "оглушали уши" и никакви забележки и предупреждения не им действаха. Натоварих ги на колата да отидем да видим една възрастна позната. Вече се чувствах уморена от битката вкъщи.Те продължиха да ме ядосват, като към веселието се прибавиха и опити да се сбият в колата. Зори беше в настроение за един от своите безкрайни монолози, в които тя сама си играе някакви роли с въображаеми персонажи. Обикновено много издържам на нейното бърборене, но не и в този момент. Бях нервна, страхувах се да не направя някой глупост, докато шофирам, а моите хубостници полагаха всички усилия да ме вбесят още повече. През цялото време се стараех да не губя контрол над себе си, да реагирам адекватно и хладнокръвно. Но когато вечерта Зори стана три пъти, след като ги бях сложила да си легнат, и Косьо самодоволно се хихикаше въпреки предупрежденията, че ще бъде наказан, нервите ми не издържаха. Произнесох една патетична и съзнавам, вредна и съвършено безмислена реч, изпълнена в подходящ истеричен тон.Поредица от нравоучения, заплахи и т.н. Прелест! След всичко това затворих вратата на стаята им, затворих се в спалнята и хубаво се наревах. Чувството на родителско безсилие беше пълно. Когато съм поставена в състояние на силен родителски стрес, се улавям, че прибягвам до баналните "силови" методи и възпитателни привички. Никакво позитивно възпитание.Ох, какви ли светци са тези родители, които провеждат позитивно възпитание, когато децата им ходят по главите!

Днес пък побеснях, когато разбрах, че Косьо е похарчил 50 ст. за една гумена гадна топка, пълна с течност, която освен това веднага се беше спукала. Емоцията, която ме обхвана, беше толкова силна, че си дадох сметка, че сигурно проблемът е в мен. Ангажирам се прекалено много с децата, мъжът ми е в командировка и цялата отговорност е върху мен. Не успявам да се дистанцирам емоционално от тях (дистанцирам в положителен смисъл, т.е. да не оставям техните афекти да ми влияят) и ставам заложник на собствените си афекти.Мъжът ми много ми липсва и вероятно като цяло съм в относително нестабилен емоционален период.Вечер е, и се чувствам изморена.Тепърва ни чака вечеря, къпане и отново слагане по леглата.Колко ли пъти ще стане Зорница за нещо? Колко пъти ще ме ядоса Косьо?

Такива работи...Не обичам да се оплаквам от децата си, защото страшно много ги обичам и са прекрасни, но понякога олеква, като си кажеш какво чувстваш в даден момент.

Среща с много книги:-))

Днес имах много разтоварваща сутрин. Бях на буккросърска среща. Аз съм запален буккросър (който се интересува, да чете за Буккросинга на тези сайтове: Bookcrossing.com и Bookcrossing BG.:-)) Преди време се намерихме няколко момичета от София,също така запалени читателки и буккросърки като мен. През септември се видяхме за първи път, и днес се събрахме пак. Те са безкрайно симпатични и най-странното е, че много си пасваме. Голяма рядкост е да се събереш с хора, с които можеш да си говориш за книги, при това без разговорът да е надут и скучен. Най-любимият ми момент от срещите ни е, когато всяка извади книгите, които е донесла. Една част от тях си връщаме една на друга, останалата част са "нови попълнения" в библиотеките ни, които искаме да предложим за четене. От цялата компания само аз съм минала 30-те (направо съм ги преполовила, вече:-)); разликата ми с най-"малката" от нас е 13 години, но това не се усеща, когато си приказваме.Поне аз не го усещам, надявам се и за тях да е така:-)).

После ежедневието отново ме погълна с изискванията си. Отскочих до супермаркета, поне малко да напазарувам, защото от утре пак съм на работа и става по-сложно. В къщи ме посрещна Зорница, която беше спала само един час, след това се събудила и ревала...така че следобедният сън пак отпадна като вариант. Важното е, че прострях прането! Прострях прането! То стоя само 12 ч. в мокро състояние, след като се изпра в пералнята. По-подредените домакини може да познават удовлетворението от перманентно почистената къща, но не познават радостта на не толкова перфектните домакини, когато се свърши някоя нужна работа у дома. Мисълта, че си се справила, че този път не си оставила нещата "за после", че все пак има някакъв напредък- това само по-небрежните като мен познават:-)).

Сега отивам да си правя кафе.После отиваме с децата да видим една болна възрастна съседка, която живее срещу апартамента на майка ми. Сигурна съм, че ще я зарадваме.

"Шантав петък" с Джейми Лий Къртис

От доста време този филм ме "гледа" от лавицата на видеорента, но аз все имам някакво съмнение, че ще е глупост. Е, днес от немай къде вече го взех, и бях приятно изненадана. Много свеж, приятен филм за майка и дъщеря, които не се разбират и вследствие на тайнствена китайска магия си сменят душите за един ден.Понякога синът ми ми казва:"Не, мамо, ти не знаеш какво е да си с моята душа!"(ако го казва сега, на 7г., какво ли ще казва на 14????), и аз си помислих тази вечер, че наистина сигурно има много неща, които не разбирам, ситуации, на които не съм присъствала и всъщност не знам той как се е почувствал. Така че този филм по един хумористичен начин ни напомня, че трябва повече да се стараем да разбираме децата си, или поне да не претендираме, че ги разбираме на 100%.

Друго какво правих днес....заведох децата на куклен театър; опитах се да спя следобяд, но не можах, защото Зорница беше решила, че не й се спи; после направих баница-успешна!; купих хляб, взех си два филма от видеорента, вечеряхме, изкъпах децата, прочетох приказка ("Трите мечки"), навиках им се (особено на Зори), защото ми писна от номерата им при лягане и накрая се отправих гордо към свободата си в хола.После гледах филма,и досега вися в Интернет-а, главно във форумите на БГ-Мамма. Май вече ще вдигам дупето от стола и ще се преместя отново в хола за прочитане на вестниците и току.виж, някой друг ред от книгата, която чета в момента.

Нощният памперс на Зори- част трета:-))

Тази сутрин за първи път Зори беше суха, за което много я похвалих. Разбира се, аз я изпишках в 23.30, но досега винаги ставаше напишкана. Може да е било и случайно, но все пак аз го считам за напредък.Ще видим утре сутринта как ще е!

За какво е този блог?

Чудя се за какво всъщност направих този блог. Очевидно има цял куп неща, които са прекалено лични, за да споделя тук. Освен това, никой не го чете, което от една страна е добре, но от друга,за какво съм го сложила в Нет-а? Пък идеята много ми харесва.....Абе, ще я караме така засега, каквото напиша, напиша; който прочел, прочел. Голяма работа!:-))

Вчера и днес Косьо не беше на училище, поредните почивни дни, този път заради нещо, наречено "първолашка ваканция". Както и да е, прекарахме ги в мирно съжителство, от което съм много доволна, защото понякога се случва да попрехвърчат сериозно искри.Вчера ходихме да видим изложбата на восъчни фигури от музея в Санкт-Петербург. Не бях особено впечатлена, освен от фигурите на Ботев и Левски, специално поръчани за изложбата. Мисля, че и Косьо не се впечатли особено, защото повечето от известните личности все още не му говорят нищо (напр., Мерилин Монро,Фреди Меркюри,участниците в Ялтенската конференция и пр.). После разгледахме изложбата "България като на длан" в НДК. Това са макети на прочути исторически места в България. Макетите са изработени много добре и като цяло ни беше много интересно. Косьо много се впечатли от макета на Рилския манастир, тъй като през септември ходихме там.

Тази вечер гледах Шоуто на Слави и конкурса "Народен артист". Неочаквано и за самата мен се развълнувах от текста на стихотворението "Новото гробище над Сливница" от Иван Вазов. Всеки ред, всяко изречение изведнъж ми се стори абсолютно гениално, ужасяващо, въздействащо до мозъка на костите. Не бих казала, че вълнението ми беше от патриотично чувство, по-скоро ме развълнуваха самите образи и невероятно въздействащия,искрен патос и чувство. Странно е, че е имало хора в миналото ни, които са били способни да почувстват такова нещо абсолютно искрено и да напишат такава страхотна поезия. Къде е това чувство сега?

Библиотеката на Британския съвет

Днес бях в библиотеката на Британския съвет- едно от любимите ми места в София. Записах се през 1999г. Библиотеките бяха опустели страхотно, книгоиздаването все още не беше набрало днешните темпове. Беше страхотно чувството да имаш на разположение книги на съвременни автори, излезли преди година-две. Сега е още по-приятно, откакто от няколко години са в новата сграда на ул. "Кракра". Имат чудесно кафене с много вкусни неща, а по обяд там може и да се хапне на много добри цени. Обичам да прелиствам британските списания, като напр. "BBC Music", "Gramophone" (за класическа музика), женските "She" или "Glamour".

После търсих сп. "Мики Маус" за Косьо, бях му обещала да го купя, но заради играчката беше свършило. Наистина много глупаво се получи с това списание. Той го видя вчера вечерта, като прибирахме Зори от градината, и поиска да му го купя. Аз не исках това да става пред Зори, защото със сигурност и тя щеше да поиска нещо и пак щеше да стане разправия, затова му казах, че ще го взема днес сутринта. Той се съгласи, не много охотно, но нямаше избор. Тази сутрин първата му работа на път за училище беше да изтича до будката и за лош късмет точно в момента, когато купуваха списанието (беше останал само един брой). Рев, сълзи, разочарование.... Аз безгрижно го успокоих, че ще му купя от центъра, без обаче да съобразя, че толкова ще се търси заради играчката, и че е изчерпано по РЕП-овете. Когато разбрах, че няма смисъл да търся, ми стана много криво, защото в крайна сметка Косьо беше прав, като настояваше да го купя, а аз, ръководена от своите дребни родителски сметки, не му го взех, когато ни беше под носа. Затова пък изпитах наистина голямо облекчение, когато той не се разсърди много, че не съм го намерила. За компенсация му купих една книжка и комплект карти за игра. Приятно ми беше да се помотаем в книжарницата, докато той си избере книга, въпреки че в същото време се притеснявах, че ще ни направят забележка задето вади толкова много книжки...същевременно си мислех колко children- unfriendly е средата, в която живее. На много малко места истински се радват на децата, повечето пъти ги разглеждат само като досадни смутители на реда, които разбъркват и повреждат всичко. Същото притеснение изпитах и при посещението ни в Националната галерия, въпреки че нямах повод....просто все очаквах да ни направят забележка за нещо.

Нощният памперс на Зори- финална фаза

След като вече от една година Зори ходи на тоалетната, сега остана да преборим последния памперс- нощния:-)). Доста го отлагахме, защото никак не си се занимаваше....знаете как е, напишкани чаршафи, многократна смяна на пижамки, гащички и пр. Тези дни ни пуснаха парното вкъщи, освен това пакетът с памперси свърши, и се изправихме пред реалността, че най-после трябва да се захванем с тази задача. Засега нещата вървят добре, в смисъл, че предната нощ само един път й сменихме дрешките, после на сутринта се напишка още веднъж при събуждане. Заредили сме се с пижамки за смяна, гащичките съхнат бързо на парното и се надявам до края на седмицата да има напредък.

Още веднъж за Моника

Тази сутрин, докато правех някои козметични промени в заглавната страница на бебешкия ми сайт (той си се нуждае от цялостно обновление, ама нейсе...), отворих отново сайта на Фондация "Моника" (бях сложила връзка към него на моя сайт). За тези, които не знаят, малко информация. Родителите на Моника и 15-год. й сестричка загиват в ужасна катастрофа по пътя за Варна през 2004. Самата Моника оцелява по чудо, но с множество тежки фрактури и травми. Известно време не се знае дали изобщо ще оживее. За нея се грижат баба й и дядо й. Моника е много по-добре сега, но последиците от катастрофата са много тежки. Едното й краче е ампутирано до коляното, другото беше доскоро обездвижено. Има проблеми с говора и движенията на ръцете. Необходими са продължителни и скъпо струващи операции, протезиране, рехабилитация. От сайта разбрах, че Моника е била в Германия това лято, където са й сложили протеза на крачето и вече е започнала да се раздвижва. Мислех си каква страшна съдба...да загинат най-близките ти хора....а тя, по чудо оцеляла, като че за да преживее всичко това и да стане още по-силна....Смъртта при катастрофа ми се струва много страшна. Разбира се, всяка смърт ни плаши, но някак пълната неподготвеност, внезапност, разрушителната сила на мига, на моментното мигване, на секундите...я правят да изглежда още по-жестока.Ние с мъжа ми претърпяхме също една катастрофа на 5.01.2004. Обърнахме се с нашето Пежо 405 (впрочем, то беше подарък от милата ми майка) на заледен път малко след Карнобат, по пътя за София. Бяхме оставили децата в Бургас. Чувствах се ужасно, когато се върнахме при тях на същата вечер. Ужасявам се и сега, като си помисля, че можеха да останат без родители....Едно прибързано тръгване, в лошо време, с неподходящи гуми...и ето, злополуката е готова! Беше безотговорно, необмислено. Същевременно, тази случка ме научи на много неща. След нея се опитвам повече да приемам нещата такива, каквито са, и да не се мъча насила и на всяка цена да отстоявам предварителните си планове. Осъзнах, че животът е даден, за да се живее; че е скъпоценен, уникален шанс да бъдеш на този свят, да направиш нещо.Малката Моника продължава да се нуждае от финансова помощ и подкрепа. На тази страница са номерата на банковите сметки за дарения:http://www.help-monica.org/bg/02.htm

За децата и книгите

Напоследък Зорница ми е станала истинска конкуренция вкъщи по отношение на библиотеката. Непрекъснато е с книга в ръка; доста често това са мои книги, които тя измъква постоянно от лавиците и ги разнася из цялата къща. Много често книгата в ръката й е съпроводена от химикалка, с която тя оставя свои "бележки" вътре по страниците. От една страна, това доста често ме дразни, защото ми съсипва книгите, особено когато пише в тях; от друга, мисля си, че това е добър знак и може би като порасне и се научи да чете, ще се стреми по същия начин към тях. Аз израстнах в дом, пълен с книги. Научих се да чета малко преди да тръгна на училище. Започнах да чета много още на 8-9 г. И досега това е един от най-хубавите ми спомени от детството- откриването на нови книги, потъването в чудната им реалност, прочитането им от кора до кора. Много ми се иска и моите деца да преживеят нещо подобно.

Златна есен

Най-после времето в София малко се усмихна. Днес беше чудесен ден- топъл, слънчев, тих. За пръв път от няколко седмици изведох децата да играят навън. Беше много приятно, те се занимаваха добре, а аз дори можах да почета спокойно. Вечерта се опитах да гледам "Скрити белези" с Антъни Хопкинс и Никол Кидман, но беше просто отчайващо и спрях някъде след първите 15 мин. Наскоро се опитах да прочета романа- "The Human Stain" на Филип Рот, но и него не успях да прочета докрая. Явно темата не можа да ме заинтригува.
Надявам се и утре времето да е така хубаво; ако не, ще отидем на куклен театър:-)).

Кисел ден:-((

Днес беше класически неудачен ден. Може би неудачен не е точната дума, по-скоро кисел? Всичко започна с това, че мъжът ми замина за една седмица в командировка. Така и не успях да свикна да възприемам безпроблемно дори краткотрайни раздяли. Става ми мъчно и това си е....Реакцията ми зависи и в какъв период съм в момента, дали работя повече и съм по-уморена, или пък съм отпочинала; дали гледам ведро на живота или напротив, склонна съм да преувеличавам негативните неща.Така или иначе, това винаги е повод да съм в лошо настроение, поне за 1-2 дни. Особено критичен е първият ден. Изглежда, той е "преходният" ден за адаптация и за съжаление, обикновено децата си го отнасят:-((... След работа ходих да пазарувам. Купих си един много евтин будилник, "за зор заман", както се казва, защото вкъщи дъщеря ми развали алармата на хубавичкия будилник и трябва да ползваме GSM-ите за будене. Току-що закупеният будилник, обаче, се оказа развален.Направо му падат стрелките, такова нещо не съм виждала на ужким нов часовник! Стана ми ясно междувременно, че няма да има време да поспя,преди да взема Косьо от занималнята, и седнах на компютъра.Там пък десктопа започна зловещо да трепти, после едни линии започнаха да минават надолу, взе да потъмнява и накрая нищо не се виждаше....демек, останах без компютър, с ужасяващата мисъл,че мониторът се е прецакал и ще трябва да се купува нов! Едвам успях да взема един душ,да си изсуша косата и да пия кафе, и трябваше да тръгвам.От училище ходихме да правим снимка на Косьо за ученическата карта, после отидохме да вземем Зори от детската градина, после ходихме да вземем видео касета за гледане, защото Косьо много се разстрои от липсата на компютър и се наложи да го ободря с някаква по-приятна перспектива. Накрая в 18ч. се паркирахме у дома,аз тотално разглобена,децата обаче настроени критично към всичко. Зори се разрева няколко пъти, още докато я взимах от градината, а и вкъщи не остана длъжна. Косьо се опитваше да командва, и се изпокарахме. Направо се чудя как ще изкарам до другата сряда, но знам от опит, че утре ще ми е по-лесно...дано!

Още една случка днес...Докато чаках в коридора Косьо да си вземе нещата от занималнята,една възрастна жена също чакаше внука си.По едно време изглежда,че Косьо и нейният внук са се сдърпали за нещо, докато са се обличали, защото Косьо го е пернал и пред мен бабата със злобен глас се скара на Косьо "Ей, защо го биеш, да не правиш така повече, чуваш ли!". Аз не издържах и я попитах защо му се кара.Тя каза "Ами защото удари внука ми". Аз й отвърнах, че аз съм майката и ако има нещо да каже, би трябвало да каже първо на мен. Тя се тросна, че аз не съм била реагирала на случката.Аз отговорих, че съм била в коридора и не съм видяла какво се е случило...и т.н.,класическа ситуация.Скарах се на Косьо за постъпката му, но впоследствие се оказа, че другото момче не само,че го е предизвикало първо в конкретния случай, но и го е дразнило днес през целия ден в междучасията. Това пак ме накара да се замисля дали много пъти не се караме на децата не защото сме уверени, че те са направили нещо неподходящо, а за да удовлетворим чувството си на неудобство пред други възрастни? Защо бързаме да реагираме с назидание, преди да разберем какво се е случило в действителност?

Е, това е...поолекна ми, като си го казах, пък дори и само на хартия. Надявам се през следващите дни нещата да се поуталожат.

Уикенд

Както обикновено, уикендът е смесица от облекчение, че не трябва да се бърза заникъде, и известна досада, особено ако времето не е хубаво и трябва да си стоим вкъщи. Зорница отново е с хрема, след като миналата седмица предишната й хрема бе напълно изчезнала. Добре че и двамата с Косьо започнаха с удоволствие да пият чай и редовно им правя чай от мащерка. Давам й също някои хомеопатични лекарства, които доказано добре й действат. Преди две седмици намерих едни чудесни бонбони за гърло, казват се "Прополиски" и на практика представляват чист прополис за смучене+ добавен лимон. Децата много ги харесаха, но за съжаление свършиха, а в аптеката днес нямаха.

Утре бих искала да ги заведа на куклен театър. Избрала съм си "Червената шапчица" в театър "Ариел".

Потребителската кошница:-))

Всеки път, когато пазарувам в супермаркета, си мисля какъв ли социо-психологически профил може да се направи по съдържанието на количката ми за пазаруване:-)). Ето една кратка извадка:

Кроасан Чипита 7 Дейс- 3
Кроасан Чипита Чипикао- 4
6х Мура Щоколад
4х Вафла Кукуруку
Дражета HIT ягода
Дражета HIT лимон
Орбит Уайт Фрут

Понякога се питам дали жените на касата си правят някакви изводи за мен, като ми маркират покупките? Дали обилното количество кроасани (с новите картинки:-)) и вафли Мура ги навежда на мисълта, че у дома имам две гладни за лакомства вълчета? По едно време семейно се увлякохме по един детски пилешки пастет и масово се запасявахме всеки ден с по 3-4 кутийки.През лятото, когато вървеше играта на "Кукуруку", хит беше комплектът от 5 вафли+тетрадка Спайдърмен (тетрадката бе някакво лъжливо утешение за мен, че все пак има и нещо полезно:-)). Въпросът "Има ли нещо за десерт" е взривоопасен, когато няма поне 3 вида сладки неща, от които да се избере. Напоследък десертът е шоколадчета на "Своге", които се приемат без възражения и от двамата. Обикновено, обаче, Косьо никога не е доволен от отговора на въпроса за десерта и редовно пита:"А друго какво има?", от което аз изпадам вече в истерия и вътрешно се вайкам за консуматорските навици, които очевидно създаваме у децата си.
Знам, че има родители,за които вафлите, бонбоните, кроасаните и пр. са неща, които не могат да се появят в шкафовете у дома.Чела съм хвалби на майки, които твърдят, че децата им прекрасно живеят с лъжица мед на ден и фъстъчено масло,и дори и не си помислят да искат тези "боклуци", защото са възпитани в здравословно хранене.Моята воля, обаче, не стига дотам.Строга съм за страшно много неща, но не мога да се боря с всичко.Все ми се струва, че трябва да има една доза благоразумно отклонение от 100% полезното.Мисля, че е по-важно да науча децата си да си мият зъбите редовно от малки, отколкото да ги пазя като орлица от всички сладки изкушения на света.Достатъчно ми се струва здравословно това, че винаги имат топла и разнообразна храна вкъщи, а тези "десерти" не се ядат безразборно и в огромни количества.
Е, темата за триъгълника "деца-храна-родители" е много дълга и широка...по-добре да не навлизам в нея сега. Просто сутринта пазарувах и ми хрумнаха отново тези неща.

Социализмът и сп. "Колобок"

Преди няколко дни третата част на клавирния концерт на Чайковски ме върна неочаквано към един спомен от детството ми- споменът за сп. "Колобок". Това беше едно руско списание за деца, което, разбира се, се продаваше и у нас (дори можеше да се абонираш за него). Впрочем, списанието беше много хубаво, прекрасно илюстрирано, с множество интересни текстове, приказки, стихчета, текстове на песни, и освен това, към него имаше приложение- грамофонна плоча. Сега си мисля, че "Колобок" всъщност е бил далечен предвестник на днешната мода към вестници и списания да се прилагат CD-та, DVD-та, книги и пр.:-))
Тази грамофонна плоча не беше обикновена. Тя беше с по-малък формат, небесносиня на цвят, и не беше твърда както черните плочи, а беше мека и се огъваше. В началото никак не ми се вярваше, че от нея може да излезе някакъв звук. В тези плочи беше есенцията на вълшебството на сп."Колобок". Много от стихчетата, приказките и песните в списанието можеха да се чуят на тях в оригинал. Имаше и поредица образователни откъси, между които беше и въпросния музикален откъс от концерта на Чайковски.

Този спомен ме накара да размисля върху това каква планета всъщност обитавахме през годините на нашето социалистическо детство. Детството ми е толкова различно от това на моите деца сега, че имам чувството, сякаш сме живяли на различни планети. Едно по-особено детство без кроасани с лепенки, без "Fox Kids", без дъвки "Орбит". От гледна точка на сина ми моето детство сигурно изглежда като едно голямо "безприсъствие", едно голямо нямане. Нека си го кажа направо- не изпитвам никаква носталгия по социализма. Това, което ми е мило в спомените за него, всъщност е милото на детството ми, на близостта на майка ми, на баба ми и дядо ми, споменът за мен самата като малка. Много е жалко, че за родителите ни социализмът остана свързан с младостта им, а за нас- с детството ни.

Малката ученичка:-))

Откакто Косьо ходи на училище, Зорница живо се интересува от неговите училищни задължения. Повтаря всичко, което види от него: пише домашни, приготвя си раницата. Преди няколко дни с голяма изненада установих, че вече познава 4-5 букви. Уж на шега й показахме с Косьо заглавието на едно списание и я накарахме да покаже някои букви. Тя се справи отлично. Реших, че може би е някакво съвпадение, но тя го повтори с друго заглавие, като също показваше правилно. Знае буквите А, Е, Т, М, К, О, освен това вече може да пише единица и буквата "и". Наистина голяма е разликата, когато по-малкото дете има пример и стимул пред себе си. Сигурна съм, че ще се научи да чете по-рано от Косьо. Не знам как ще я удържим до 4-та група в градината:-))- тя сигурно ще иска да ходи на училище!

Трогателен подарък

Вчера в последния половин час в занималнята, синът ми приготвил подарък за мен- лист хартия, на който беше написал:

"Мила мамо, много те обичам и винаги щете обичам мамо тиси много нежна и тисими найдобричка!"

Съжалявам, че вече го е залепил на вратата на стаята си и не мога да го сканирам, защото посланието е страшно сладко с печатните букви, някои от които все още обърнати, както децата обикновено правят, преди да се научат да пишат правилно.

Не мога да опиша колко ме трогна този малък лист хартия. Честно казано, помислих си с какво съм заслужила такава безрезервна любов и нежност. Знам, че човек наистина дължи страшно много на родителите си, но понякога се изкушавам да мисля, че всъщност ние, родителите, сме тези, които трябва да сме благодарни за тази непрестанна обич, безрезервна, във възрастта, когато нашите недостатъци все още са скрити от детските очи и те виждат само най-най-хубавото.